Имаш ли кураж да тръгнеш към своята мечта? Престраши се и тръгни въпреки всички неизвестни.

Ако проявиш съмнение в начинанието си, ти се обричаш на несигурно постижение.

Ако тръгнеш и да дадеш всичко от себе си, ще създадеш необратима ситуация.

Ако не я превърнеш в такава, ще бъдеш изкушаван да се върнеш към изходното си състояния.

Егоизмът е дума, която е известна на всеки, но не винаги се използва в съответствие с истинското си значение.

Често егоисти се наричат хора, които отказват да се подчиняват, опитвайки да запазят собствените си граници, противодействайки на тиранията и манипулациите.

Но какво е това егоизъм? Опасно ли е или необходимо явление?

В някои ситуации понятието егоизъм се подменя с различни постъпки, философски принципи и думи. Думата „егоизъм“ в нашата култура се е превърнала в нещо много лошо.

Малко хора разбират, че грижата за себе си и собствените нужди е нормално за един жив организъм. Така че егоизмът е присъщ на всеки психически здрав човек, но формата и степента на проявяването му могат да бъдат различни.

Сред нас могат да се намерят хора, които обичат повече есенните дни от летните. Защо ли? Може би заради разкошната есенна палитра, която обгръща всичко.

Когато дойде септември и зелената листна маса прелее в златни тонове, а прелетните птици се отправят на юг, ние се чувстваме тъжни.

Лятото си отиде и какво от това?

Нищо не се случи.

В замяна появи се есента като Божия милост.

Най-важните неща  се изказват трудно. Докато са в главата ти, те изглеждат необятни, но облечеш ли ги в думи, се превръщат в съвсем обикновени, като че ли незначещи нищо неща.

Те отразяват истинската ти същност, но ти го държиш далече от другите, защото не искаш да се разкриваш на всеки. За това ги пазиш като съкровище, което биха ограбили от теб.

Трудно разкриваш душата си, защото в повечето случаи оставаш непонятен.

Така тайната ти остава заключена в теб, не защото не можеш да я разкажеш на някого, а поради отсъствието на човек, който да те изслуша и разбере.

Чувам шумоленето на листата. Виждам как пожълтелите падат и застилат земята като килим. Есента изпълва всичко с мъгла, а пътя с локви.

Природата сякаш е замряла и се готви да издъхне.

През гъстите оловни облаци слънцето едва пробива. То осветява суровия свят на есента, затопля едва- едва, почти неуловимо.

Вятърът духа озлобено, закрива небето с мрачни облаци и над цялата земя полъхва студенина.

Скоро зимата ще постели своите ледени килими. Животът ще затихне. Сякаш всичко е умъртвено.

Ще мине февруари и ярка светлина ще разкъса сивотата в небето. Ще подухне топъл вятър. Дърветата отново ще се раззеленеят, тревата ще надникне изпод земята. Цветята щастливи ще разтворят чашките си, за да поемат светлината и топлината, които толкова време са им липсвали.

Всичко пее и ликува. Бог твори чудеса. Не възкръсна ли Той и нашите сърца през тези дни, не ни ли дари нова надежда. Да възкръснеш от мъртвилото сграбчило в лапите си този покварен свят е прекрасно. Бог възкресява всичко напролет, Той възкресява и нас, колко по мили сме му ние …