Спомняте ли си анекдота за палача, който толкова изкусно резнал шията на осъдения, че главата останала на мястото си? И осъденият попитал:
– Е, и какво?
– Ами завърти си главата, – отговорил му палачът.
Завъртете си главите и вие.
Опитайте се да обедините всички, които искат да са свободни.
Опитайте се да излезете изпод контрола на държавата.
Опитайте се да отнемете от чиновниците корупционния им хляб.
Опитай те се да възпитате децата свободни, поне своите.
Опитайте се да имате за всичко това достатъчно пари и кураж.
Тогава ще се разбере кой е пленникът у нас.

Нашите родители си имаха свой начин да предпазват децата си. Те разбираха в каква страна живеят, но не даваха на децата си да го разберат.
Страхуваха се, че с целия си младежки плам ще се хвърлят да защитават невинния, който е осъден.
Страхуваха се, че ще поискат да прочетат цялата забранена литература. Страхуваха се, че ако разберат за несправедливостта на войната, ще поискат да я спрат.
Страхуваха се, че всеки от тези благородни пориви би могъл да докара нищета, изгнание, затвор или смърт.
Страхуват се, защото и досега нищо не се е променило.
В края на краищата, както си бяхме обградени от „застрашаващи врагове“, ако се вярва на телевизията и медиите, така си и останахме.
Но когато пораснат и сами разберат……

Той извади изпод стъклото микроскопичен механизъм, освети го със лампа и като го гледаше внимателно през лупата, започна да работи с малък стоманен инструмент. След миг обаче се отпусна назад на стола си и закърши ръце с такъв ужасен вид, че от това дребните черти на лицето му станаха внушителни като на великан.
— Боже! Какво направих! — възкликна той. — Тази груба намеса! Тя ме обърка и замъгли съзнанието ми. Направих грешката, фаталната грешка, от която се страхувах от самото начало. Всичко отиде напразно, къртовският ми труд в продължение на месеци, целта на живота ми. С мене е свършено!
И той продължаваше да седи, вцепенен от отчаяние, докато лампата замъждука и творецът на прекрасното потъна в мрак.
Така се получава, че идеи, които съзряват във въображението и изглеждат прекрасни и неизмеримо ценни, в досег с практицизма се разбиват и унищожават. За твореца е необходимо да притежава силен характер, който е почти несъвместим с деликатността. Той трябва да съхранява вярата в себе си в скептичен свят, който го наранява с пълното си недоверие. Трябва да се опълчи срещу хората и да бъде единствен свой защитник както по отношение на дарбата си, така и спрямо целта, към която тя е насочена.
Когато най-после отново вдигна поглед към светлината, физиономията му бе студена, безчувствена и неизразимо променена. Животът трябва да се регулира като-механизъм с балансиращи тежести.
Настъпилата промяна бе напълно за добро. Наистина, сега той се отдаде на работата си с мрачна упоритост.
В дните си, изпълнени с безделие и мечти, той бе смятал за възможно в известен смисъл да вдъхне живот на механизмите и от комбинацията с новия вид жив организъм да постигне красота, отговаряща на съвършенството, което природата си бе поставила за цел да постигне във всички свои създания, но не си бе направила труда да го осъществи. Той обаче като че бе загубил точна представа за начина, по който можеше да се направи това, както и за самия проект.
— Напълно се отказвам от тази работа — казваше той. — Всичко бе една илюзия, с каквито младите хора често се залъгват. Сега, когато поумнях, само мога да се смея, като се сетя за нея.
Бедни и нещастни човече! Това са белезите, че е престанал да мечтае. Той бе загубил вярата си в нетленното и сега се гордееше като всички нещастници в подобни случаи с трезвостта, отричаща дори видяното със собствените очи и се доверяваше безусловно на това, което ръката му можеше да пипне. Такава е трагедията на хора, чиято духовност умира у тях и оставя практицизмът, който ги приобщи все повече към неща, които единствено са от значение за него. Но у него духът не бе умрял, нито отлитнал. Той просто спеше.
Въпреки усещането си за сила, страхът да не би смъртта да го изненада, преди да е завършил делото си, го подтикваше към още по-голямо усърдие. Този страх навярно изпитват всички хора, които са се посветили на нещо толкова възвишено според тях, че животът придобива значение само с осъществяването му.
Ако обичаме живота сам за себе си, почти не мислим за кончината си. Но когато животът ни е нужен, за да постигнем дадена цел, тогава осъзнаваме неговата крехкост. Наред обаче с това чувство за несигурност изпитваме и силна вяра, че сме неуязвими за смъртта, докато сме погълнати от дело, за което сякаш сме предопределени и чието незавършване ще предизвика всеобща скръб.
Може ли философът, изцяло обладан от вдъхновяващата идея, която ще преобрази човечеството, да предположи, че ще бъде призован в отвъдния свят и смисленото му съществуване ще секне точно в мига, когато си поема дъх, за да изрече заветните думи? Ако той умре по този начин, ще трябва да минат много векове, докато друг ум се яви, за да открие истината, която навярно е щяла да бъде изречена тогава.
Но историята предлага множество примери, когато най-ценният дух, приел човешки облик в дадена епоха, си отива твърде рано, без да му се даде време да изпълни земната си мисия дотолкова, че да бъде забелязана от простосмъртните. Пророкът умира, а човекът с безчувствено сърце и ленив ум продължава да живее. Поетът прекъсва песента си недопята или я продължава в небесните селения далеч от ушите на простосмъртните. Художникът оставя идеята на платното си недовършена.
Това буди у нас тъга. По-добре е недовършените земни замисли да не се доразвиват другаде. Това често помятане на най-съкровените човешки проекти може да се приеме като доказателство, че земните дела, колкото и да са одухотворени от благочестие и божествена дарба, нямат друга стойност, освен като занимания и проявления на духа.

Всеки ден върху нас се изливат потоци информация, а да се справим с нея ни става все по-трудно и по-трудно. С появата на Интернет ситуацията още повече се е влошила.
Световната мрежа съвсем не е богата библиотека, както смятаме, а огромно бунище от информациенен боклук, в който е все по-трудно да се намери нужното.
Информацията е като наркотик. Ние консумираме всичко, до което можем да достигнем, а след това не можем да намерим това, което ни е нужно в момента. Според някои оценки средния офисен работник, губи за намиране на нужните документи, файлове, електрони писма до 40% от времето си.
Каква ефективност само!

Изворът, който бликаше под шарената сянка безгрижно и спокойно ромолеше. Дърветата от древни времена са хвърляли сянка над чашата му.
Колко е необикновен животът на един извор! Всеки миг се ражда отново, а по възраст се мери със скалите и далеч превъзхожда дълголетие на гората.
Някаква змия, която се криела в този извор, колкото и чист и невинен да изглежда се промъкнала в един старец и си живяла там дълги години, като тормозела стария джентълмен повече, отколкото можел да издържи човек.
В сърцето на всеки човек има достатъчно отрова за появяването на цяло гнездо змии.
Няма ли някакъв лек за това ужасно зло?
Има, но е непостижимо. Ако човек успее да забрави само за миг…, змията може и да не издържи в него. Човешката разстроена мисъл е причината, която я е родила и хранила.
Чудовищният егоизъм, проявил се при всеки под формата на ревност, е най-страшен демон, промъкнал се в човешкото сърце. Може ли гръд, в която той толкова дълго е живял, да се пречисти?
Миналото, колкото и печално да е, няма да хвърля сянка върху бъдещето. За да му отдадем дължимото значение, трябва да го приемем като един анекдот от Вечността.