Анет Келерман е пропагандирала добре ушит и удобен цял плувен дамски костюм.
Тя била известна за нейното застъпничество и подкрепа за правата на жените да носят цели бански костюми. В ранните години на миналия век от жените  се очаквало да плуват облечени в тежки и некомфортни къси рокли комбинирани с панталони.
През 1907 година Келерман била арестувана в Бостън, Съединените Щати за непристойно поведение, защото посмяла да се покаже с прилепнал по тялото ѝ цял бански костюм и на всичкото отгоре с голи ръце и открит врат .
Съдията одобрил нейните аргументи в защита на свободното плуване като здравословно упражнение и се съгласил, че дамски плувни дрехи са тежките и неудобни.
Арестуването на Келерман възбудило духовете на световната общественост.  С борбеността си, тя спечелила огромна популярност по цял свят. По-късно самата тя става дизайнер на първия цял дамски бански костюм, който се превръща в нейна запазена марка и символ на  новата свободна жена.
Ако това е разпуснато и неприлично облекло, какво да кажем за днешната мода? Дали с по-голямата си „свобода“ днес не сме загубили нещо ценно от миналото? Интересно, какво ли днес можем да наречем неприлично?! Разни хора, разни идеали.
Ето и няколко интересни факта от живота на Анет Келерман, навремето си прогресивна жена, която според мен не е „прекрачила границата“ на допустимото.
Анет Келерман е професионална плувкиня, актриса и писателка. Когато е била на 6 години, заболяват краката ѝ и за да преодолеят увреждането, родителите ѝ я записват в училище, където се обучават плувци. На 13 години краката ѝ се нормализират, а на 15 участва в състезания по плуване. През 1902 г. Анет спечелва състезанието в Нов Южен Уелс, на разстояние от 100 ярда и един миля.
На 18 години Анет става първата жена, която се е осмелила да прекоси Ламанша. След три неуспешни опита тя казала:“Имах издръжливост, но не и достатъчно груба сила“.
Дори и в напреднала възраст остава активна, продължава да плува и да прави упражнения до края на живота си.

„Покажи ми“ е един от прякорите на Мисури в САЩ. Той е свързан със следното предание.

По време на миньорската стачка в Колорадо, собствениците на мини вкарали работна ръка от Мисури.

Наетите миньори не познавали техниките на съседния щат и началниците на смените често казвали:

– Този човек е от Мисури, трябва да му покажеш.

Така един щат в Америка получил своето прозвище.

Лимож е район, който се намира в Централна Франция. Според драматургът Жан Жирду от него „произхождат повече папи и по-малко любовници, отколкото от кое да е друго място на земята“.

Градът се намира между Поатие и Перижо и е древен център на френската цивилизация, родно място на художника Огюст Реноар и на Етиен дьо Силует, на когото са кръстени рисунките в контури.

„Лимузен“ се наричат местните жители на старата френска провинция Лимужо, а първият луксозен автомобил се нарича лимузина, защото напомня за уюта и топлината на наметката, която носят овчарите в този край.

Някогашните жители на Лимож са си останали майстори на рисунките върху емайл занаят, който е претърпял временен упадък към средата на 19 век.

Известната формула за предназначението на жените в консервативната система от ценности „Деца, кухня, църква“ станала още по-явна по време на формирането на Третия райх.
Нацистите постепенно изключвали жените от университетите, медицината, правото, в замяна на това организирали училища за невести.
Те подготвяли младите германки за ролята им на съпруги на ръководители на нацистката партия и СС, преподавали им домакинска работа, градинарство, отглеждане на децата.
Ученичките полагали клетва за вярност на Хитлер и обещавали да отгледат бъдещите си деца в духа на нацизма, а церемонията по бракосъчетанията се провеждали по неоезически ритуал.
Поради загубата на много мъже на фронта, правителството било принудено да върне жените във фабриките и през 1944 г. били закрити последните училища за невести.

Първоначално тя е създадена през 1701 г. за първия крал на Прусия, но скоро преминала в Русия като подарък за Петър Велики. Отново е преместена в Зимния дворец при Елисавета.
Площта на стаята, включително и стените е 55 кв.метра. За направата й са отишли 10 години и 6 тона кехлибар.
По време на Втората световна война са се опитали още веднъж да преместят стаята, за да я запазят, но кехлибара с времето бил станал много чуплив и това не станало.
За това просто я облицовали с обикновенни тапети. Но германците я намерили и когато я разпознали, я изпратили в Кенигсбергския замък, който бил разрушен по време на войната.
Никой не знае дали кехлибарената стая е оцеляла след бомбардировките.