През 1910 г. художникът Хърбърт Уорд, който за кратко време е живял край басейна на река Конго, е описал пазарите за роби, където хора са били продавани за храна:
Групите от хора лежали на земята в очакване на своята по-нататъшна съдба. Тук имало стотици роби от различен пол, възраст, включително и бебета в ръцете на майките им. Техните тела били изтощени от дългото гладуване. Те стоят настрана, с поглед надолу, отлично разбирайки какво ги очаква. Да, те ще бъдат убити и изядени.
Най-нечовешката практика сред местните племена е откъсването на парчета месо от живите жертви. Канибалите са като ястреб, който изкълвава месата на жертвите си.
Колкото и невероятно да е, но пленниците се премествали от едно място на друго като се показвали на желаещите да купят тяхното „месо“. Купувачите на свой ред със специални знаци показвали тези места, които биха желали да купят.
Поразителен е бил стоицизмът на тези нещастни жертви пред очите, на които се е провеждала  оживена търговия за частите от телата им.

През 1897 г. Перл Вейт от град Лерой започнал да продава желатинови десерти с различен вкус, известни днес като Jell-O.
Разносната му търговията не вървяла. Затова Вейт решил да продаде своя бизнес на съседа, който притежавал компания за хранителни продукти.
След пет години продажбата на Jell-O достигнала 250 хиляди долара. Вярно, че разносна търговия няма силата и възможностите на една компания, но защо трябва да се продава перспективен бизнес на човек, който и без това има много?

Мадам дьо Помпадур с уловки успявала да подържа любовните си авантюри.
Литературата и киното я разкриват като неуморимата куртизанка и налагаща новата мода в XVIII век. Целият й живот минава под покровителството на любовника й Людовик XIV.
Възприетият образ много се различава от реалната личност.  С цената на значителни усилия и ненадминати хитрости маркиза дьо Помпадур успяла да привлече вниманието на Краля-Слънце и да стане негова фаворитка.
Но най-интересното започва по-късно. Мадам дьо Помпадур не се е славила като красавица. Тя била дребна на ръст и затова въвела модата на обувките с високи токчета.  И тъй като била физически несъвършенна, не обичала плътските удоволствия. За това тя трябвало да изобретява хитроумни стратегии, прикривайки своите недостатъци.
Така се появили знаменитите салони на Мадам дьо Помпадур, където краля можел да общува с интелектуалния елит. Людвик не обичал да скучае. А с какво ще го развлече – любов, книга или пореден бал, се решавало за момента.
Съществуването на мадам дьо Помпадур се концентрирало върху чувствата на краля. Той често бил напрегнат, изпълнен с тревоги, а тя трябвало да измисли с какво да го изненада.
Интересното е, че Мадам дьо Помпадур и законата съпруга на краля Мария Лещинска си симпатизирали една на друга. Вина за това имали сходните им тенпераменти. На Лещинска принадлежи твърдението: “ Легло, бременостт, раждане…каква скука“.
Историята на Мадам дьо Помпадур има добър край. Тази мъдра жена намерила сили да признае на краля, че й е по-добре да бъде добър приятел, отколкото лоша любовница. Кралят оценил искреността на влюбената дама и нежно се грижел за нея до края на живота й.
Безразличието й към плътските наслади, усложнявало живота на маркизата, защото не съответствало на образа на неуморима жрица на любовта, създаден от нея самата. Тя била искрено привързана към краля и се притеснявала за чувствата му към нея. Целия си живот Мадам дьо Помпадур е сложила в краката на краля. Но е влязла в историята, колкото и парадоксално да звучи, именно като удивителната Кралица на флирта.

За неосведомения човек думата гибон не означава нищо.
Някой може да предположи, че това е митично животно или някакъв специфичен механизъм.
Думата гибон е пряко свързана с миналите битки и представлява кошница пълна с камъни или парчета от скали.
По времето на появата си служи като изкуствена преграда, стена от укрепления за защита на войниците от куршуми и шрапнели.
Но такъв род войни приключиха, човечеството се поуспокои и гибонът намери по мирни приложения.
Той е станал елемент от ландшафтния дизайн.

Адолф Хитлер е планирал да окупира Турция, но е бил принуден да остави това начинание, заради опасения свързани с поддържащи Германия мюсюлмански страни и тюркски народи.
За това съобщава живеещият в Германия турски учен Шенол Шахин Чорекчи. Той е открил военния план за тази окупация. Вече 20 години ученият изследва турско-германските отношения в периода през Втората световна война. Изследователят твърди, че най-голямото желание на Хитлер е било да получи Арабския полуостров, нефтените залежи на Азербайджан и местонаходищата на бор в Турция.
Той отбелязва, че плана е бил подготвен от разузнавателния център в Германия в интервала 1935-1941 г.
Според ученият в плана подробно е направен анализ на политическите особености в Турция, железопътните линии, възможности за предаване на съобщения, сеизмичните зони, рудниците, водните източници, езика, пътната мрежа, разположението на военните части и други.