Принцеса Солм, почетна дама в двора на Наполеон III и  негова братовчедка, заминала по здравословни причини за Швейцария.
Попаднала в едно отдалечено градче в Унтервалден. Жителите на това селище, обкръжено отвред от високи планини, са запазили и до днес простите и здрави нрави на прадедите си. Женят се млади, през деня правят часовници, а през нощта — деца. По време на големите празници танцуват в двора на някакъв стар господарски замък.
Гореспоменатата знатна дама, обзета от любопитство решила да присъствува на едно от тези вечерни забавления.
Отишла там облечена или по-точно разсъблечена по последната парижка и светска мода. Но при вида на голите рамене добрите провинциалистки, които показвали своите само на съпрузите си, отстъпили ужасени, вземайки г. Солм за лека жена, защото била… деколтирана.

Повечето, за да не кажа всички, християнски обреди са били възприети по признанията на самите свети отци от езичеството. И много от тях дори са влезли в християнството независимо от волята на отците.
Така например Тертулиан и Лактанций говорят с отвращение за езическия обичай да се кади с тамян и забраняват на търговците-християни да продават тамян. Минуций Феликс се обявява срещу употребата на свещи. Споменатият по-горе Лактанций пита тези, които поддържат този обичай в църквата: „Как бихте дръзнали някога да поднесете някаква свещ на създателя на слънцето и звездите, както езичниците на своите богове, които, бидейки богове на мрака, са имали нужда от свещи, за да виждат?“
А правенето на водосвет по домовете е според Тертулиан подражание на езически обичай, самите шествия не са нищо друго освен зрелищата на древните. Хлябът на предложението е възприет според Юстин от египтяните, а пък поклоненията са индийски обичай. И дори самото кръщение е според Тертулиан подражание на идолопоклонниците, които посвещавали чрез него новите си последователи в тайнствата на Изида. На същото мнение са свети Юстин и Ламене.
Самите тайнства на християнската религия —  изповядването, светите дарове и др., са съществували и преди появата на християнството, както признават светите отци. Те са постигнали съгласие помежду си само в следното, едните се мъчели да докажат чрез тази тъждественост древността на християнските истини и възприемането им от всички народи по света, а другите, напротив, смятали, че дяволът, знаейки предварително догмите и обредите на бъдещата религия, ги разкрил на езичниците, за да ги направи още от самото начало смешни.
„Дяволът, тази маймуна на бога — казва Тертулиан, — подтикна езичниците към подражание на християнските обреди и затова виждаме как и те се кръщават, извършват поклонения, правят приношения пред олтарите“ и т.н. Съвременните критици и археолози потвърждават напълно мнението на светите отци, като доказват научно чрез сравняване на паметниците от древността, че догмите и обичаите на християнската религия са съществували много преди това.

„Няма никакво съмнение, че една прекалена свобода би била съдбоносна за държавата, ако би дошла предивременно. Наистина, какво би станало с тая сбирщина от овчари и пришълци, ако те биха били внезапно избавени от страха пред властта и предоставени на всички бури на народоуправлението? Какво би станало, ако тия пришълци влязат в борба с монархическите устои, преди още любовта към родината да е скрепила сърцата им с взаимна привързаност? — Раздорите биха разрушили тая току-що зародена държава.“
Кой ли го е казал? Да не помислиш, че това е наш съвременик? Не.
Това е написано от Тит Ливий, поклонник на републиканския преврат на Брут, в неговата история на Рим.
Нещата се повтарят, а фрази изказани в миналото се оказват доста съвременни.

Столичния град бил превзет, след атаката на скитите. Победителите били очаровани от хилядите дворци от мрамор и гранит.
Сред многото чудеса на града се издигала голяма статуя на княз, владял тук в по-славна епоха. Позлатен надпис на него гласял: „Най-могъщия, най-справедливия, най-благородния, най-милостивия…..“
Завоевателя останал поразен от това как хората тачат владетеля си, заслужил тяхната любов. Тогава скитския цар пожелал да научи за подвизите и мъдрия живот на този мъж. В свитата му имало човек, който знаел много езици. Той разгърнал един свитък и прочел следното за „прославения“княз: „Властта му бе срам за родната страна. Той бе безсъвестен тиранин. Потъпка закона, обичаите и реда. Когато враг нахлу в пределите ни, градът се предаде. Защитниците му, привикнали на окови, без бой отвориха градските порти…..“
Историята бе запазила истината за жестокия владетел, извоювал си мрачна слава.
Тогава скитския цар възкликнал:
– Ако тази история е вярна, защо е издигнат този паметник с такива хвалебствени думи? Тук нещо е объркано.
– От тукашните първенци е издигнат този паметник, докато княза е бил жив, а пък историята, – казал преводачът му, – говори винаги за мъртъвци.

През 1832 г. първенците на Градец, начело с Руско чорбаджи, успели да издействуват разпореждане от русенския валия Мехмед Саид до сливенския местен управител Садък ага „да поправят черковата си“.
Каквато те в същност са нямали. И то с условие да не е „нито с един пръст повече от старите размери“.
На мястото на „папаз еви“ или поска къща, жителите на Градец вдигнали църквата „Свети пророк Илия“.
Тя е била изградена от камък с дебели стени и малко на брой тесни прозорци, приличащи на бойници. С други думи, освен религиозното си предназначение тя е имала и отбранително-стратегически характер. Нейното освещаване по всяка вероятност е станало през 1856 г., ако се съди по някои от иконите и най-вече по тази на Дева Мария от ляво на главния вход на олтара, която носи дата 24 март 1856 година….
Тази църква е просъществувала малко време. Малка по размери, с пропукани стени, тя е била съборена и през 1882 г. е започнало строителството на сегашната църква.