Подписването на Санстефанския мирен договор на 3 март 1878 г. е било като подарък на руската дипломация към император Александър IІ. Той се е възкачил на престола на 3 март през 1855 г., а през 1861 г., на същата дата е подписл декрета за отмяна на крепостното право.
Преговорите по сключването на договора започнали на 13 февруари в Главната квартира на руската армия в Одрин. От 12 февруари се водели в Сан Стефано.
Русия била представена от Николай Игнатиев и Александър Нелидов, а Турция от Савфет паша и Садък паша. Заседанията се провеждали два пъти дневно, като всеки пункт, по който се постигало договаряне, бил потвърждаван с подписите на двете страни. За основа на преговорите послужил проекта, разработен от Н. Игнатиев, чиито основни положения са одобрени от императора Александър II. Преговорите протичали бавно и в определени моменти руските пълномощници прибягвали до оказване на допълнителен натиск върху турските представители.
Решили да приключат с подписването на договора на 3 март.
Представителите на руското командване започнали подготовка за тържествения момент още около обяд, когато разквартируваните в околностите на Цариград руски части се строили с пълно бойно снаряжение.
На войниците раздали по 100 патрона и всички очаквали да се обяви краят на войната или да се издаде заповед за навлизане в Цариград. На няколко пъти частите се разпускали и отново строявали.
От Цариград със специален вагон пристигнал и адютантът на султана.
Напрежението нараствало и след дълги часове на очакване, едва около 17,00 ч сред официалните лица настъпило раздвижване.
Изведнъж сред тълпата събрана отвън, се разнесла вестта за подписания мирен договор.

Предварителният план на руското командване за войната срещу Турция е разработен от генерал Николай Обручев. Възпитаник на Николевската военна академия, Н. Обручев е типичен представител на по-младото поколение висши офицери, които подкрепят реформите на император Александър ІІ и активно съдействат за модернизирането на руската армия.
Като ръководител на катедрата по статистика към Военната академия той има възможност да се запознае подробно с военното дело в Австро-Унгария, Германия и Турция. Участва в групата, разработила подробна карта на Европейска Турция,  отпечатана през 1876 г., в която са отчетени всички подробни данни на руското разузнаване за състоянието на големите турски крепости на Балканите. През лятото на 1876 г., по поръчение на военния министър, генерал Обручев изготвя 4 записки до императора, в които обосновава основните идеи за една бъдеща война с Турция. Планът отчитал опита от предходните руско-турски войни, реалното съотношение на силите между двете империи и опасността в хода на войната Турция да получи подкрепа от Англия или от Австро-Унгария.
Генерал Обручев предложил войната да се води на два фронта: Кавказки и Дунавски, като основните сили трябвало да се съсредоточат на Балканите. За да се избегнат продължителни и кръвопролитни сражения в района на Североизточна България, където се намирали четирите мощни укрепителни съоръжения на турската отбрана – Силистра, Русе, Шумен и Варна, се предвиждало в началото на бойните действия да се предприеме демонстративно настъпление през Добруджа, което трябвало да заблуди турското командване, че руската армия ще насочи ударите си към Източна България.
През това време основните руски сили трябвало да се придвижат незабелязано на запад от Русе и неочаквано да форсират р. Дунав. След преминаване на българския бряг руската армия можела да настъпи мощно на юг, да завземе Одрин и да заплаши Цариград. Цялата кампания, разчитаща на изненадата и бързото настъпление, можела да завърши за около 3 до 4 месеца.
За съжаление, княз Горчаков, който се колебаел и се опитвал да ограничи военните ангажименти на Русия, коригирал плана на генерал Обручев, ограничавайки зоната на бойните действия само до Стара планина, надявайки се, че след първите си неуспехи. Портата бързо ще склони да преговаря.
В резултат на интриги пък самият генерал Обручев не получил назначение като началник-щаб на Дунавската армия и до края на войната бил само неофициален военен съветник на императора.
Едва през 1881 г. той получил нужното признание и в продължение на цели 16 г. изпълнявал задълженията на началник на генералния щаб на руската армия.

Полковник Пьотър Паренсов е един от ръководителите на руското военно разузнаване на Балканите по време на Освободителната война. Завършва кадетския корпус през 1860 г. и Военната академия през 1867 г.. През есента на 1876 г. е изпратен с разузнавателна мисия на Балканите.
Основната му задача била да събере информация за състоянието на турските крепости в Северна България и да подготви мрежа от доверени лица измежду местното население.
Преоблечен като цивилен и с чужд паспорт, Паренсов успял да се промъкне в Русенската крепост. Там получава ценни сведения за отбранителните съоръжения на града. По-късно, с помощта на Евлоги Георгиев създал нелегални канали за набиране и прехвърляне на разузнавателни данни за турските части.
Сред една от най-успешните операции на руското разузнаване е била заблуждаването на турското командване относно мястото, където руската армия предвиждала да осъществи форсирането на р. Дунав.
За целта Паренсов използвал българина Георги Минчев, който бил прикрепен към работещия под прикритие като военен кореспондент в Букурещ английски шпионин полковник Брекенбери.
Паренсов знаел, че английският шпионин предава всяка получена информация на турското командване и чрез Георги Минчев му подхвърлили сведения „от първа ръка“ за плановете на руснаците.
Така турският щаб се подвел, че преминаването на Дунав ще стане в района на Добруджа, докато основните руски сили се съсредоточили край Зимнич и на 15 юни, неочаквано за турците осъществили десант при Свищов.
Полкковник Паренсов участва и в сраженията при Плевен като началник-щаб на Кавказката казашка дивизия. Раняван е два пъти, а за заслугите си във войната е повишен в чин генерал-майор.
След Освобождението той става военен министър на Княжество България в правителствата на Тодор Бурмов и на митрополит Климент. Има сериозен принос за организирането на българската войска в редовна армия, а не в милиция, както предвиждат клаузите на Берлинския договор. Полага грижи за попълването на армията с опитни кадри, за нейното въоръжаване и за подготовката на млади български офицери.

Военният кореспондент В. Немирович-Данченко разказва как при придвижването на отряда на генерал Скобелев от Одрин към Чаталджа в едно село по пътя групата му била спряна от група мюсюлмански жени, които му поднесли „невиждано хубав букет от свежи цветя, каквито в околностите нямало“. Изненаданият генерал попитал с какво е заслужил този жест, а отговорът бил още по-неочакван:
– От турските жени!
– От какви турски жени? – попитал Скобелев.
– От жените на Казанлък, Стара Загора и Одрин … За това, че честта им не е била опетнена благодарение на вас. Затова, че неприкосновеността на харемите е била запазена от вашите войници!
Кой е генерал Скобелев?
Генерал-майор Михаил Скобелев е един от най-популярните герои на Руско-турската освободителна война. Възпитан в семейство на потомствени военни Първоначално решава да учи математика в Петербургския университет. Заради участието си в студентски вълнения е изключен от университета. Едва тогава се посвещава на военната кариера.
Завършва с отличие Николаевската военна академия  през 1868 г. и участва в множество успешни операции в Средна Азия.
През март 1877 г. е привлечен от главнокомандващия на Дунавската армия княз Николай Николаевич. Включва се активно в битката за Плевен.  Там си спечелва прозвището „Белия генерал“. Действията му по време на Третата атака на града подчертават военния му талант и разкриват способността му да взима решения точно на време във най-трудните ситуации.
Освен безспорните си качества на военачалник генерал  Скобелев притежавал и умението да печели доверието на своите войници и подчинени, за това бил един от най-обичаните руски генерали.

Преди 3000 години в Китай започнали да замразяват плодови сокове. Принципа за приготвяне на прародителя на съвременния сладолед в това далечно минало бил много прост.
Снегът се смесвал с плодов сироп или сок. Това сега едва ли ще ни дойде наум, като се има в предвид „чистотата“ на снега при сегашната ни екология.
Рецептата за направа на сладолед е пренесена от Китай в Европа от пътешественика Марко Поло в края на XIII век.
Първоначално сладолед можело да се купи само през лятото.
Но когато през 1750 г. французинът Бюисон започнал да използва млечни продукти, сладоледа започнал да се произвежда и продава през цялата година.
Тъй като по това време хранителните добавки никой не е „химизирал“ сладоледа се е правел само от естествени продукти: сметана, белтъци от яйца, шоколад, касис, боровинки, както и други плодове.