По средата на едно пътуване хвана треска, която едва не го повали. За няколко дни прекоси толкова много часови зони, че започна да изпушва. Трябваше да издържи още четири седмици преди да легне в собственото си легло.
Ето го и поредното летище. Не беше от хората, които постоянно мърморят „О, бедния аз!“, но в този ден се чувстваше напълно потънал в бездънната яма на самосъжалението.
Когато мина проверката на летището разбра, че изхода се намира на самия край на терминала.
Едва влачеше измъченото си от треска тяло през претъпкания коридор. Забеляза възрастна жена мъчеща се да уравновеси обемистия си багаж. След като я попита към кой изход се е запътила, разбра, че се движат към едно и също място.
Предложи  да поноси тежката й чанта. Жената го изгледа недоверчиво и придърпа по близо багажа до себе си. Той смутено й обясни, че няма лоши намерения спрямо нея. Няколко секунди жената се поколеба, но накрая се съгласи и той нарами тежкия й багаж.
Когато дойде време да се качат на борда, той отиде до мястото, където бе седнала. Вдигна отново багажа й и я придружи до самолета. Намести тежките й чанта и едва тогава потърси своето място.
Наглед дребни неща, но в момента, в който облегна глава на седалката, усети, че се чувствува по-добре.
Самосъжалението, в което бе изпаднал преди минути бе изгубило предизвикателната си сила.

В дома на един богаташ спряли да се молят преди ядене. Един ден им гостувал проповедник.
Масата била подредена изкусно, най-добрите плодове и ястия били сервирани на нея.
Семейството с госта седнало на масата. Всички погледнали към проповедника, очаквайки той да се помоли преди хранене. Но човекът казал:
– Бащата е длъжен да се моли на масата, защото той е първият, който трябва да се моли за семейството.
Настъпило неприятно мълчание, защото в това семейство никой не се молил. Бащата се изкашлял и казал:
– Знаете ли, скъпи проповеднико, ние не се молим, защото в молитвата си преди хранене казваме едно и също всеки ден. Молитвата по навик е безполезно дърдорене. Тези всеки ден повтарящи се думи, с нищо няма да ни помогнат, затова и престанахме да се молим преди ядене.
Проповедникът изненадано ги погледнал. Изведнъж седем годишната дъщеря на домакина се изправила и попитала:
– Татко, нима вече не е нужно всяка сутрин да идвам при теб и да ти казвам „Добро утро“?

Веднъж в Сирия един пътешественик видял как трима пастири пуснали стадата си да пият от един кладенец. Той се чудел: „След като се напият, как ще намерят собственика си?“
Пътешественика смятал, че животните ще се объркат, но това не станало. Когато се напили един от пастирите извикал: „Мен-ах“, което на арабски означава „Следвайте ме!“ На това повикване се отзовали около трийсет овце, които тръгнали след своя господар.
Втория пастир направил същото и овцете тръгнали след него. Останалите животни принадлежали на третия.
Пътешественика помолил първия пастир да му услужи с палтото и шапката си. Когат ги наденал, той повикал овцете. Някои от животните го гледали с любопитство, но никоя от тях не дала признаци, че ще го последва.
– Защо те идват само, когато ги повикаш ти?-попитал пътешественика.
– Разбира се, след всеки тръгват само болните. Здравите овце никога няма да тръгнат след непознат, защото не познават гласа му.
Пастиря от време на време силно подвиква на овцете, за да им напомни за своето присъствие. Те познават гласа му и вървят след него. Но ако чужд ги повика, те настръхват, гледат тревожно и ако този глас се повтори бягат от призоваващия.

Горещината ни изненада през късните есенни дни. Това, като че ли допълваше притесненията на едра с посивели коси жена. Тя седеше и чакаше мъжа си да дойде след повикването на лекаря.
Мислите й прескачаха като светкавица в главата й: „Дано не е нещо сериозно…..Какво ли стана с детето на брат ми, какво нещо само на четири годинки е…..Дъщерята дали се е прибрала?….Забравих да и оставя бележка….дано не се е притеснила, че ме няма в къщи“.
Изведнъж близката врява, която огласяше помещението я изкара от размислите й.
Хора на средна възраст, мъж и две жени силно крещяха на възрастна жена, облечена в протъркан халат и избеляла пижама, свила се на две в количка, слушаща тъжно упреците им.
Думите на тези хора заливаха болната:
– Защо не ни каза? Все мълчиш и нищо не казваш. Защо все в последният момент ще ни уведомяват? Да беше казала по-рано щяхме да дойдем дати помогнем……
Вместо думи на съчувствие и подкрепа се лееше поток от обвинения и оскърбления.
Жената станала неволен свидетел на свадата не се сдържа и като почна…..
– Не ви ли е срам, да се нахвърляте така върху нея. Та тя е мълчала и не е казала, за да не ви притеснява. Знаела е, че всеки от вас си има достатъчно грижи и не е искала да добавя допълнителен товар в живота ви. Погрижете се за нея, успокойте я! Та тя ви е майка.
Някакво чувство на вина мина през лицата на хората. Говора им стана тих, спокоен, излъчващ мир и любов.
Жената ги гледаше, а потока от мисли пое в ново русло: „Нима човек, когато се чувствува виновен и гузен, трябва да се нахвърля върху другите с обвинения? Това ли е защитата им?….Хубаво е, че хората се осъзнават и намират правилния път“.

В Екатеринбург е започнал съдебен процес срещу жена, която е ударила дете с колата си на пешеходната пътека. Тя от десет месеца се движи в своето BMW. Игнорирайки червения сигнал на светофара блъска десетгодишно момче, което почива от раните си.
По-странното е, че виновницата за ДТП не обърнала внимание на детето, а започнала да разговаря по телефона като веднага споделяла какви щети е понесал колата й.
Бърза помощ извикали очевидци на произшествието, но вече било много късно. До този момент жената е глобявана за превишена скорост и каране по тротоара. Наказанието за това произшествие е 5 години лишаване от свобода, но съдът може да произнесе и странно решение, като например злополучната шофьорка да забременее в най-кратък срок.
Не се смейте! Това не е единствения случай, когато се проявява небрежност спрямо човешки живот. Скоро преди това, 20-годишна жена е ударила дете на пешеходната пътека и забележете, първата й грижа била доколко е пострадала колата й. Тази млада дама била известна бизнесменка в района.
Чудя се къде ли милите дами са скрили майчинския си инстинкт? Защо за тях е по-важно състоянието на колата, отколкото живота на едно дете. Това някакъв необикновен синдром ли е? Нима съвременото възпитание е станало такова, че такива случай  да се подминават безнаказано.