Чавдар пристъпи в храсталака и усети бодилите на срама, страха, позора, унинието и безпокойството.

– Ах тези тръни, – болезнено възкликна той.

– Сам се завря там, – усмихна се Весела. – Когато човек приближава тези непроходими гъсталаци, какво друго може да очаква?

– А имали някой, който не се е набол на тръните на греха.

– Има, – бързо отговори Весела.

– Кой е той?

– Исус. Той не се е притеснявал и от нищо не се е страхувал, защото не бе напускал присъствието на Бога. Христос не е имал вина, защото не бе извършил грях, но стана грешен заради нас.

– И все пак Той е имал някакви чувства, – това бе твърдение, в което Чавдар не бе съвсем сигурен.

– Да, там на кръста, Той е почувствал безпокойство, вина и самота, – съгласи се Весела. – Тези емоции се усещат в молитвата му: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“

– Но това не са думи на светец, а на грешник, – свъси вежди Чавдар.

– Това са думите, които ние трябваше да кажем, но вече не е нужно да го правим, защото Исус ги изрече вместо нас. Той взе греха ни, за да се радваме на вечния живот, който Отец ни подарява.

– Как да получа този дар? – попита заинтересовано Чавдар.

– За това не се изисква много, просто трябва да повярваш в това, което Христос е направил за теб.

Дъждът се изля , малко преди да връхлети бурята. Светкавици разкъсаха небето. Пердетата на прозореца се залюляха лудо.

Дичо седеше във фотьойла и четеше. Това бе любимото му занимание. За него нямаше дъжд и буря, той бе потънал в друг свят, този на книгата.

Баща му Моньо влезе в стаята и се усмихна. Бе доволен, че синът му обича книгите.

– Мъдростта е високо ценена, – каза Моньо.

– Тя привлича хората, – потвърди Дичо. – Няма равна по стойност на нея.

– За това мъдростта трябва да бъде търсена и изисквана, – наблегна с авторитет бащата. – Тя не идва просто така. Мъдростта е дар от Бога.

– Тя прекъсва всяко объркване и го заменя с яснота, – отбеляза Дичо.

– Свежда взетите решенията до успех. Предупреждава навреме за надигаща се опасност, – продължи в същата насока Моньо.

– Да, но мъдрите хора са податливи на гордост, – констатира с болка Дичо.

– Мъдро сърце, в което има гордост, дава увереност на човека, че може да се издигне над правилата. В началото може да не се забелязва, но след това …….

– Съгласен съм, – поклати глава Дичо, – че ако гордостта не бъде контролирана, тя превръща мъдростта в самонадеяност. Колко е тежко за човека ако позволи на гордостта да заглуши и подтисне страха от Бога.

– Мъдрост, която е изменила облика си, постоянно сигнализира за духовно обсебване, – изтъкна бащата.

– А къде да трябва да търсим истинската мъдрост? – попита Дичо.

– В Библията, книгите, филмите и опита от живота. Но намериш ли я, не я приемай за нещо дадено. Благодари на Бог за мъдрите постижения. Използвай я за Негова слава. Позволи на мъдростта да те смири, а не да ти даде чувство за превъзходство.

– Всички търсим Божията мъдрост, – възторжено възкликна Дичо.

– Мъдростта е активна, жива, но се нуждае от свежо преливане от Бога. Използвай молитвата като връзка с Божията мъдрост, – посъветва го Моньо.

– А как мога да раздавам мъдрост на другите? – Дичо изпитателно погледна баща си.

– Изслушай ги и бъди търпелив. След това със смирение предложи варианти за обмисляне. Не забравяй, мъдростта е учтива.

Търсете мъдрост и я раздавайте щедро на другите. Тя се обуславя от смиреното подчинение на Бога.

Сутринта бе паднала дебела слана. Скоро поникналата трева беше побеляла, сякаш някой я бе насапунисал да я бръсне.

Горан излезе на двора, протегна се и тъжно заоглежда попарения цвят на дърветата.

– Какво ги гледаш, – обади се комшията му Симо, – сланата на никого не прощава.

– Приличат на нашите нарушени взаимоотношения с другите, – тежко въздъхна Горан.

– Колко пъти решавам, че натиска на графиците ми и егоистичните ми навици няма да провалят отношенията ни с хората, – рече Симо.

– Това не е толкова лесно, – поклати загрижено глава Горан. – Понякога е нужно да си премълчим и да търпим.

– Да, така е. – съгласи се Симо. – Благоразумието на човека го прави дълготърпелив и той гледа да претърпи грешките на другите.

– Ето, договорът в бизнеса изисква строго спазване на нашата част, – отбеляза Горан, – но безусловното посвещение ни заставя да търпим отсрещният дори, когато не спазва това, което е обещал.

– Е, каквото си посял, това жънеш, – засмя се Симо. – Ако не ти харесват взаимоотношенията с някого, обърни внимание на това, какви семена си посял.

– Забелязвал ли си, че понякога сме склонни да съдим останалите според постъпките им, а себе си – според намеренията си? – попита Горан.

– Едно трябва да разберем, – Симо вдигна показалеца си нагоре, – Когато сме на различно мнение с отсрещния, необходимо е да сме наясно, дали намеренията му са чисти. Ако това е така, това би осуетило разногласията ни още от самото начало.

– Няма значение колко студени изглеждат взаимоотношенията ни за момента, – отсъди тежко Горан, – просто трябва да осъзнаем, че това е поредният „зимен“ сезон. Освен това зимата е причината, толкова много да харесваме пролетта.

– Не трябва да се предаваме, – важно отсече Симо. – Нужно е да продължим напред като служим на другите.

– Ако отсрещната страна не откликва подобаващо, – заключи Горан, – още повече трябва да ѝ послужим.

И двамата се упътиха към домовете си, където ги чакаха неотложните дела на деня.

На Даниела и Петър им предстоеше пътуване. Щяха да минават предимно през пресечени местности.

Даниела се притесняваше много от това, дали ще може да поддържа връзка с порасналите си синове, които оставаха в къщи.

За целта тя купи, така наречената, лампа на приятелството. Уредът се свързваше към безжичен Интернет и най-важното бе, че се включваше дистанционно.

Когато даде лампата на синовете си, Даниела им обясни:

– Когато докосна лампата, която е при мен, тази тук в къщи ще свети. Тя ще ви напомня за моята любови и че непрекъснато се моля за вас.

– А ако си много далече от тук? – попита по-малкия от синовете.

– Разстоянието няма значение, – успокой го Даниела. – Докосна ли моята, тази тук ще свети.

– Ще ни липсвате, – вяло се усмихна по-големият от момчетата.

– Но ще бъдем насърчени, – добави оптимистично по-малкия от братята, – когато видим лампата да свети.

Всички Божи деца участват в светлината, захранваща се от Светия Дух. Всяко едно от тях живее като маяк на Божията вечна надежда и безусловна любов.

Когато разпространяваме Евангелието и служим на другите в името на Исус, ние ставаме светлина и живо свидетелство за промяната, която Бог е направил в нас.

Всяко добро дело, мила усмивка, нежна насърчителна дума и сърдечна молитва напомня на околните за Божията вярност и безусловната Му и променяща живота любов.

Където и да ни води Бог, както и да Му служим, Той може да ни употреби, за да помогне на другите да светят с Неговата светлина.

Тъй като Бог чрез Своя Дух ни озарява, ние можем да отразим светлината и любовта на Неговото присъствие.

Глупаво е да отлагаш нещата, които трябва да свършиш. За съжаление това се е превърнало в истинска чума в съвремието.

Драган бе млад човек. Той не можеше да си намери работа, защото повечето предприятия, цехове, фирми бяха затворили вратите си заради множеството заболявания между хората.

Драган всеки ден си задаваше един и същ въпрос:

– Какво да правя?

Беше привечер, улицата се осветяваше от уличните лампи, а наоколо тегнеше тишина. Драган седеше в стаята си и размишляваше:

– Колко е трудно да се принуждаваш да правиш нещо важно и належащо! А какво би станало ако някой постоянно ми напомня, че това трябва да го направя непременно и да не го оставям за по-нататък?

Така у него се зароди идеята да пише съобщения, с които да информира хората, че е време да се захванат с нещата, което отлагаха.

Драган осъществи замисъла си. Той имаше клиенти, за които дисциплината бе проблем. И честно казано те не бяха малко.

Един ден негов клиент му благодари:

– Признателен съм за помощта ви. Издържах труден изпит, благодарение на постоянното ви напомняне, че трябва да седна и да уча.

Така Драган се превърна в жив будилник.

Може би трябва да се събудим за много проблеми, които игнорираме. Трябва ли да чакаме, някой да ни подтикне към това?!