В кръчмата пак се поде разговор за развода на Галя и Стефан. Това бе станало централна тема в селото.

Въртят, сучат, искат друго да кажат, а се чува:

– Защо Галя и Стефан ….?

– Та те скоро се ожениха……

Дядо Наум ги слушаше и се усмихваше. Другите го забелязаха и го подканиха:

– Хайде, дядо Науме, кажи си тежката дума.

Старецът се намести добре на стола и започна да разказва:

– В село Биертан в Румъния, Трансилвания се намира църква, в която има „специална стая за помиряване на желаещите да се разведат“.

– Интересно, – подвикна някой от слушателите.

– А как са я използвали? – попита друг нетърпелив да разбере повече подробности.

– Преди да получат документ за разтрогването на брака си, – продължи да разказва дядо Наум, – съпружеската двойка трябвало да поживее две седмици в доста тясна стая с една спалня, един стол, едно кресло, една лъжица и една чиния.

– А имало ли е резултат?

– От 300 години насам само веднъж се е стигнало до развод, – добави дядо Наум.

– Бре, бре ….., – слушателите реагираха спонтанно.

– Такова нещо не е за пропускане, – обади се бай Димитър, – Ще имаме здрави и подкрепящи се семейства. Какво по-хубаво от това.

Деница и Захари бяха на почивка. Разхождаха се по плажа, когато погледите им привлече голямо пространство от пясък оградено с импровизирана ограда.

– Какво е това? – попита Захари.

Приближи ги млад мъж, който им обясни:

– С екип от доброволци цяло денонощие насочихме усилията си, да запазим яйцата във всяко гнездо на морската костенурка. След като малките се излюпят, присъствието на животни и хора, намалява шансовете им да оцелеят.

– О, това е чудесна инициатива, – възкликна Деница.

Мъжът поклати тъжно глава и добави:

– Дори при всичките наши усилия, учените са изчислили, че само едно на пет хиляди излюпени малки достига зряла възраст.

– Каква мрачна перспектива, – сбърчи нос Захари.

– Тези цифри не ни обезсърчават, – продължи оживено мъжът. – Ние служим безкористно на новоизлюпените. Това задълбочава желанието ни да защитаваме още по-ревностно морските костенурки.

Когато Деница и Захари минаха покрай една сергия, той поиска да си купи медальон , на който бе изобразена морска костенурка.

– За какво ти е това? – попита Деница. – Нима и ти се запали по идеята да защитаваш тези създания?

– Не, – поклати глава Захари. – Тя ще ми напомня за възложената ми от Бога отговорност да се грижа за създанията, сътворени от Него.

Когато Бог е създал света, Той е осигурил среда, в която всяко създание може да живее и да се развива.

Бог е възнамерявал ние хората да „владеем над рибите в морето и птиците в небето, над добитъка и всички диви животни и над всички твари, които се движат по земята“.

Той ни помага да Му служим като отговорни настойници, които използват дадената ни от Него власт, за да се грижат за огромното Му творение.

Родителите на Симо го учеха още от малък на правилните неща. Те често го наставляваха:

– Определяй сам своя собствен дневен ред! Не се опитвай да бъдеш нещо, което не си!

А баща му повтаряше:

– Преди всичко ходи смирено с Бога. В противен случай гордостта ще те изяде, сине. Просто бъди това, което си.

Не само родителите, но баба му и дядо му атакуваха фалшивата и погрешна арогантност:

– „Защото, кой те прави да се отличаваш от другиго? И що имаш, което да не си получил? Но ако си го получил, защо се хвалиш, като че не си го получил?“ – дядо му цитираше не веднъж Библията.

А баба му прибавяше:

– “ … който е по-виден да не мисли за себе си по-високо, отколкото трябва да мисли, но да разсъждава така, щото да мисли скромно, според дела на вярата, който Бог е на всекиго разпределил“.

Дядо му се усмихваше и казваше:

– Може множко да ти стане, но приеми и Соломоновия съвет: „Нека те хвали друг, а не твоите уста, – Чужд, а не твоите устни“.

Докато беше малък Симо едва ли осъзнаваше стойността на този малък старт в живота си.

Сега вече е на доста години. Баба му и дядо му не са между живите на земята. Родителите му и те един след друг починаха.

Но Симо запомни уроците им. Той осъзна, че започването където и да е, но не и на дъното, можеше да доведе до заслепяване.

Ако започнеш от твърде голямо пост, може да стигнеш до такова положение, че да допуснеш да те изядат.

Не беше толкова горещо. Облаците засенчваха слънцето. Подухваше и лек вятър.

Мартин и Слави седяха на пейката пред дома на баба Славка и спореха.

– Къде е този Бог? Казваш, че Той не е в залеза на слънцето, нито в акта на човешкото състрадание. Обясни ми! – палеше се неудържимо Мартин.

Слави се замисли сериозно. Какъв пример да му даде, за да го разбере приятеля му?

– Виж, Мартине, художникът не е в картината си, нито музиканта в музиката си. Можем да видим отражение на личностите на двамата в произведенията им, но те са отделени от тях.

Мартин започна да схваща:

– Искаш да кажеш, – започна плахо той, – че виждаме отражението на Бог в залеза на слънцето и акта на състрадание, но самият Той не е в нито едно от двете.

– Точно така, – потвърди Слави. – Той е отделен от Своето творение.

– Какво означава това? – попита Мартин. – Как да го разбирам?

– Например, когато нещо се счупи, Той може да го поправи. Изгуби ли се нещо, Той може да го намери. Ако човек е наранен, физически или душевно, Той може да го излекува и да го освободи.

– И какво излиза? – усмихна се Мартин, – Моите неуспехи, грехове, недостатъци, …..

– …….. по никакъв начин не размиват, изтощават, отслабват или вредят на Бог, – довърши фразата на приятеля си Слави, – но Той може да изправи всичко това, така че да имаш мир дори, когато си в трудна ситуация.

Миро бе навел глава и гласно изрази негодуванието си:

– Защо толкова често изпускаме лодката?

Приятелят му Слави разбираше какво имаше предвид другаря му, за това каза:

– Мисля, че е така, защото се задоволяваме с второто най-добро. Ние се хващаме за лъскави заместители, вместо за оригиналния артикул.

– И какво трябва да направя според теб? – иронията от безсилието на Миро ярко прозираше.

– Като начало откажи се от всичките си извинения, – посъветва го Слави. – Бъди честен спрямо себе си . Виж какво трябва да промениш, да подобриш. Промяната е същността на живота. Струва си неудобството, трудностите, дори болката.

– Лесно ти е на теб да говориш, – упрекна го Миро.

– Приятелю, спри за момент и се запитай дали се гмуркаш в живота, който Бог е планирал за теб, или просто гребеш на повърхността.

– И? – едва не се озъби Миро.

– Отдели малко време. Погледни себе си и всичко, което те заобикаля.

– Какво трябва да видя? – повдигна вежди предизвикателно Миро.

– Виж какви умения и таланти имаш, с които би могъл да посрещнеш нуждите на хората около теб.

– Промяна, промяна, ….. звучи предизвикателно, – усмихна се с болка Миро.

– Промяната е пътят към пълноценния, творческия и удовлетворяващ живот, който Бог ни призовава да живеем. Предизвикателствата на живота не трябва да ни парализират, те ни помогнат да открием кои сме? Кого истински трябва да следваме? Чия воля трябва да изпълняваме?