Вечерта завари Тихомир у сестра му Деси. Двамата не бяха се смели така отдавна. Влезе Любо, съпругът на Деси, млад здравеняк, чийто мускули опъваха яко фанелката върху него. Той се усмихна на жена си и каза:
– Отивам да закарам бавачката.
Деси го целуна по бузата и му каза:
– Карай внимателно!
Любо натисна клаксона и им помаха с ръка.
Катастрофата стана на отбивката на магистралата, на километър от тях. Колата бе спряна. Двамата бяха голи на задната седалка. При удара Любо излетя през предното стъкло, а момичето остана в колата. Челюста на Любо бе счупена, имаше порязвания по лицето и гърдите. Момичето не дойде в съзнание.
Пиян шофьор навлязъл прекалено бързо в отбивката. Загубил контрол над превозното си средство и се блъснал в паркираната  кола. Нещастно стечение на обстоятелствата. Деси остана до леглото на съпруга си два месеца.
Един ден във вестника написаха, че седемнадесетгодишното момиче, което е останало в кома след катастрофата е бременно. Тогава всичко се срути.
Деси направи опит да се самоубие. Под вратата на банята течеше кърваво червена вода. Брат ѝ едва не си изкълчи рамото, докато разбие вратата.
Баща ѝ отказа да я прати в психиатрията, щяла да опетни семейството, а той беше уважаван бизнесмен. Деси се прибра да живее в дома на майка си и баща си. Трима самотници в една голяма къща.
Когато съпругът ѝ я напусна, взе със себе си единственото им дете. Деси беше прекалено депресирана, за да се съпротивлява и остави нещата така. Любо ѝ представи документ за попечителство и тя го подписа. Ако имаха син, баща ѝ щеше да се бори да остане с тях, но тъй като беше момиченце си премълча.
В същата нощ Деси отново опита да се съмоубие, този път с хапчета. Беше облякла бяла рокля и бе легнала в спалнята на родителите си, за да посрещне смъртта.
След това тя отиде в психиатрията за осем месеца. Лечението трудно вървеше, защото тя нямаше желание да живее. Но се намери човек, който ѝ подаде ръка и положението ѝ се подобри. Макар, че вече нямаше желание да се самоубива, беше се превърнала в бледа сянка на това, което беше.
Но сега чувстваше, че е обичана и приемана. Така желанието ѝ да живее и да се наслаждава на живота се възвърна ….

Веднъж Антистен при една беседа, държал доста дълга реч.
След това Платон направил забележка на оратора:
– Нима не знаеш, че мярката на думите не е в говорещия, а в тези, които слушат.
Понякога и ние не се съобразяваме, колко дълго трябва да говорим по дадена тема и дали хората желат да слушат нещо по този въпрос.
Нашето неразбиране относно това, ни превръща в досадни бъбривци за околните.

Веднъж минавайки край слоновете в зоологическата градина, един човек установил, че такова огромно създание като слона го държат вързано с тънка верига за предния крак. Край него нямало ограда, дори в клетка не е бил затворен. Било съвсем очевидно, че слонът можел лесно да се освободи от тънката верига, с която бил привързан, но необяснимо защо, той не го правел.
Човекът отишъл при дресьора и го попитал:
– Защо такива огромни и прекрасни животни стоят и не правят опит да се освободат?
Дресьорът отговорил:
– Когато е бил млад и много по-малък, отколкото е сега, ние го връзвахме за тази малка верига и сега, когато вече е възрастен е достатъчна само тя, за да го възпира. Когато вече е пораснал, той вярва, че не може да преодолее тази верига и за това не се опитва да избяга.
Това е поразително. Това животно всеки момент може да се избави от своите „окови“, но тъй като вярва, че не може да ги преодолее, то ще стои там до края на живота си и няма да се опитва да избяга.
Така се случва и със нас, ако ние вярваме като този слон, че нещо не можем да направим, само защото веднъж не се е получило, ние няма да успяваме с каквото и да се захванем.

Разказват, че по време на една от проповедите на Сундар Синг в залата нахлули група индуси, които го пребили от бой и избягали.
Побойниците били местни жители. Присъстващите ги познавали и възмутени от деянията им, искали да ги предадат в ръцете на правосъдието.
Имало и такива, които казали, че сами ще се разправят с тях.
Сундар Синг ги изслушал и казал:
– Братя, аз съм потърпевшият и имам друго предложение. Хайде да им простим, както Христос е простил на тези, които го разпънаха или като Стефан, който прости на тези, които го убиваха с камъни.
Простете, освободете провиненият от глоби и санкции. Не отвръщайте с омраза, сменете гнева с милост.
Да простиш, не означава просто да кажеш: „Прощавам ти!“, това означава да премахнеш от сърцето си раздразнението и лошото чувство към съгрешилия.
И за да направим това, ние трябва да припомним нашите грехове. И навярно ще си спомним за не много добри дела, за които и самите ние не можеш да си простим.
По време на война печели тази страна, която гони противника, но не е така на християнското бойно поле. Още по-голям укор за врага е, когато човек не само не отвръща на зло със зло, но обича враговете си.
Прости от все сърце на този, който ти е причинил зло. Прости обидата, която си получил от своя ближен.
Исус Христос казва: „И когато се изправите на молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого, за да прости и Отец ви, Който е на небесата, вашите прегрешения. Но ако вие не прощавате, то нито Отец ви, Който е на небесата, ще ви прости съгрешенията“.

Пак е 8-ми март. Какво може да се случи на този ден? Каквото и да стане, то ще е без нашето мъжко съгласие.
В нощта на 7-ми срещу 8-ми на всички мъже, освен тези, които са в командировка им се вдига кръвното, но от здравеопазването мълчат, не предупреждават, че е опасно.
Според статистиката, повечето от мъжете, които са почнали да поздравяват жените преди 70 години, сега имат блед вид и отпусната кожа.
Къде е този поет, който е крещял: „не може да се живее без жени на света“? Жените ги има, но не и него.
В първобитната мезозойска ера относно подаръците е било къде по-лесно. Натурална кожа, костенурски гребени, слонови кости, широк асортимент.
Какво щеше да стане ако жените ги нямаше?
Въздухът щеше да стане по-чист, защото парфюмерията нямаше да съществува.
И златото ще получава повече златни и валутни резерви в Националната банка. Златоносните вени, между другото, вече намаляват! А златоносни жени? !
И все пак, ако не са жените, картинката щеше да бъде много тъжна. Няма да има на кого да си даваме заплатата, а в градския транспорт всички щяхме да сме седнали.
Добре де, нека има 8-ми март, нека е празник. Но трябва ли да се празнува изобщо?
Може би не ние, а те трябва да ни поздравяват. А може би празниците трябва да се редуват, днес женски, утре мъжки и т. н., за да привикнем. Възможно е, не идеята да е виновна, а самия процес.
Не може ли по-просто и по-спокойно да се живее? Например, цялата година да е празник и всеки живот да е празник. Може би това е истинският празник, а не международения.