Много хора питат: “ Накъде отива светът? Ще се подобри ли нашия живот или ще се срине?
Христос се моли така: “ … да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето така и на земята“. Някога тази молитва, с която се молим, ще бъде изпълнена.
Последната глава на историята няма да бъде написана от хора, независимо дали те са добри или лоши. Тази глава ще бъде написана от самия Бог и Той непременно ще я напише.
Някой ден човечеството ще се изправи пред собственото си самоунищожение. Бог ще се намеси в световната история. Това може да се случи утре, а може и след хиляда години. Но изходът е вече предрешен. Бъдещето принадлежи на божието царство.
Винаги помнете, ако вие служите на Царя, вие сте от страната на победителите!

Може да звучи грубо, но ние унищожаваме талантите. Причината за това е едно неразбиране, че у всеки от нас има талант, който не зависи от средата, в която расте човек.
Един талант се подхранва от насърчението и уважението, което получава от околните за идеите си.
Колко често отхвърляме идеите и желанията на децата си, като смятаме, че те не са важни? Това е началото на разрушаването на таланта, когато едно дете се отказва от мечтите си и си мисли, че нещата появили се в съзнанието му са пълни глупости.
Човек трябва да е готов да приема идеите на другите, да разсъждава и мисли върху тях, но не непременно да ги отхвърля. Невъзможността да приемеш „новото“ идва от твоите комплекси.
Една от причините хората да не предлагат идеи, идва от страхът да не се провалят. Ако човек не опитва, никога няма да се научи. Представете си дете, което се страхува да ходи, само защото е падало. Ако продължи да седи и да не пробва, никога няма да се научи да ходи.
За това не трябва да отхвърляме „невъзможни“ идеи. Кой знае този, който ни ги предлага, може да е изпреварил времето си.

Вечерта завари Тихомир у сестра му Деси. Двамата не бяха се смели така отдавна. Влезе Любо, съпругът на Деси, млад здравеняк, чийто мускули опъваха яко фанелката върху него. Той се усмихна на жена си и каза:
– Отивам да закарам бавачката.
Деси го целуна по бузата и му каза:
– Карай внимателно!
Любо натисна клаксона и им помаха с ръка.
Катастрофата стана на отбивката на магистралата, на километър от тях. Колата бе спряна. Двамата бяха голи на задната седалка. При удара Любо излетя през предното стъкло, а момичето остана в колата. Челюста на Любо бе счупена, имаше порязвания по лицето и гърдите. Момичето не дойде в съзнание.
Пиян шофьор навлязъл прекалено бързо в отбивката. Загубил контрол над превозното си средство и се блъснал в паркираната  кола. Нещастно стечение на обстоятелствата. Деси остана до леглото на съпруга си два месеца.
Един ден във вестника написаха, че седемнадесетгодишното момиче, което е останало в кома след катастрофата е бременно. Тогава всичко се срути.
Деси направи опит да се самоубие. Под вратата на банята течеше кърваво червена вода. Брат ѝ едва не си изкълчи рамото, докато разбие вратата.
Баща ѝ отказа да я прати в психиатрията, щяла да опетни семейството, а той беше уважаван бизнесмен. Деси се прибра да живее в дома на майка си и баща си. Трима самотници в една голяма къща.
Когато съпругът ѝ я напусна, взе със себе си единственото им дете. Деси беше прекалено депресирана, за да се съпротивлява и остави нещата така. Любо ѝ представи документ за попечителство и тя го подписа. Ако имаха син, баща ѝ щеше да се бори да остане с тях, но тъй като беше момиченце си премълча.
В същата нощ Деси отново опита да се съмоубие, този път с хапчета. Беше облякла бяла рокля и бе легнала в спалнята на родителите си, за да посрещне смъртта.
След това тя отиде в психиатрията за осем месеца. Лечението трудно вървеше, защото тя нямаше желание да живее. Но се намери човек, който ѝ подаде ръка и положението ѝ се подобри. Макар, че вече нямаше желание да се самоубива, беше се превърнала в бледа сянка на това, което беше.
Но сега чувстваше, че е обичана и приемана. Така желанието ѝ да живее и да се наслаждава на живота се възвърна ….

Веднъж Антистен при една беседа, държал доста дълга реч.
След това Платон направил забележка на оратора:
– Нима не знаеш, че мярката на думите не е в говорещия, а в тези, които слушат.
Понякога и ние не се съобразяваме, колко дълго трябва да говорим по дадена тема и дали хората желат да слушат нещо по този въпрос.
Нашето неразбиране относно това, ни превръща в досадни бъбривци за околните.

Веднъж минавайки край слоновете в зоологическата градина, един човек установил, че такова огромно създание като слона го държат вързано с тънка верига за предния крак. Край него нямало ограда, дори в клетка не е бил затворен. Било съвсем очевидно, че слонът можел лесно да се освободи от тънката верига, с която бил привързан, но необяснимо защо, той не го правел.
Човекът отишъл при дресьора и го попитал:
– Защо такива огромни и прекрасни животни стоят и не правят опит да се освободат?
Дресьорът отговорил:
– Когато е бил млад и много по-малък, отколкото е сега, ние го връзвахме за тази малка верига и сега, когато вече е възрастен е достатъчна само тя, за да го възпира. Когато вече е пораснал, той вярва, че не може да преодолее тази верига и за това не се опитва да избяга.
Това е поразително. Това животно всеки момент може да се избави от своите „окови“, но тъй като вярва, че не може да ги преодолее, то ще стои там до края на живота си и няма да се опитва да избяга.
Така се случва и със нас, ако ние вярваме като този слон, че нещо не можем да направим, само защото веднъж не се е получило, ние няма да успяваме с каквото и да се захванем.