Един стар котарак срещнал малко котенце, което се въртяло в кръг и се опитвало да си хване опашката. Котаракът стоял и гледал как малкото се въртяло и падало. След това как отново ставало и продължавало да гони опашката си.

– Защо си гониш опашката? – попитал старият котарак?

– Казаха ми, – казало котенцето, – че опашката ми е моето щастие и аз се опитвам да го хвана.

Котаракът се засмял и казал:

– Когато бях малък и на мен ми казаха, че моята опашка е моето щастие. Много дни бягах след нея и се опитвах да я хвана. Падах останал без сили, след това отново ставах и хуквах да я гоня. Веднъж се отчаях и тръгнах на където очите ми видят. И знаеш ли какво забелязах?

– Какво? – с интерес попитало котенцето.

– Забелязах, че където и да ида, опашката ме следва.

Настрадин продавал пирожки. При него дошли двама мъже и изяли доста много пирожки. След това започнали да се препират.

– Аз ще платя! – казал единият.

– Не, аз! – не отстъпвал вторият.

Спорът се разгорял още повече.

– За нищо на света няма да ти дам да платиш! – възкликнал единият.

– Аз пък не бих допуснал ти да платиш, – отговорил другият.

– Аз пък няма да ви взема парите, – извикал Настрадин, увлечен от ентусиазма на спорещите.

– Учителю, помогни ми, моля те. Понякога се чувствам толкова зле, сякаш всички са се отдръпнали от мен. В душата ми е пусто. Мозъкът ми се натоварва с прекалено много проблеми. Кажи ми, какво да правя?

– Постарай се да не се разсмееш!

– ???!!!

– Ще изпортиш цялото представление!

Мъдро нали? Точно попадение! Не мислите ли, че трябва да го прилагаме по-често?

…. И всички неуредици се разтварят в пространството от само себе си! Разтърсващ действен метод!

Живял един поет. Той пише стихове с дълбок философски смисъл. Носел своите стихотворения в различни списания и издателства, но те не ги публикували. Редакторите се позовавали на факта, че неговите стихове са в противоречие с гледната точка на обществото, че неговата поезия не подтиква към положителните и творчески мисли, а срещу тях и тези стихове няма да принесат полза, а само ще навредят.
Един ден поетът решил да излезе на улицата и да прочете стиховете си на минаващите. Той избрал един булевард, който вечерно време бил особено оживен и започнал да чете стиховете си. Около него се събрала тълпа. След няколко стихове между хората се породили оживени дискусии. Хората се разделили на две, едните защитавали стиховете, а другите ги отричали. В спора се намесил и поетът. Той започнал ревностно да защитава творенията си. Постепенно се отдръпнал на страни. Разбрал, че е дал повод на всеки да говори за нещо свое. Неговите стихове никой не запомнил.
И тогава на поетът дошла друга идея. Той се отправил в покрайнините на града, където живеели бедни хора, много от тях били неграмотни.
Застанал на един кръстопът и започнал да чете стиховете си. След известно време, той бил заобиколен от хора, които го слушали затаили дъх. Той продължил да чете и видял, че много от хората се просълзили. Когато свършил го аплодирали, дошли стиснали му ръката и му благодарили.
– Харесват ли ви стихотворенията ми? – попитал поетът.
– Стиховете ви са много красиви! – казали хората.
– А какво ще кажете за дълбокият им смисъл? – попитал поета, искайки да разбере публиката си.
– Ние нито едно стихотворение не разбрахме, – казали хората. – Ние и половината от тези стихове не знаем. Но думите в тях са красиви, гладко са свързани, в тях звучи музика. Дошъл си при нас и си ни донесъл тази красота. Толкова много си се старал за нас. И за това ти благодарим, че си го направил. На нас рядко ни обръщат внимание богатите и образованите, а ти дойде и ни донесе толкова много красота, благодарим ти.

Две катерици се препичали под топлото септемврийско слънце. Едната пита другата:
– Кажи ми какъв е смисъла на живота?
Втората се замислила и казала:
– Помниш ли миналата година? Суша, гората гори, няма какво да се яде, лисиците гладни и ние бяхме гладни. Цяла есен и зима едва успявахме, въртяхме се и гледахме да оцелеем.
И тогава смисъл не търсихме. Излиза, че тогава смисъл е имало?
А виж какво е сега: ние сме в безопасност, лисици няма, хората не ни закачат, храната е в изобили и всички се запасяват за зимата. Животът си върви напред, но ние търсим неговия смисъл.
Излиза, че сме го загубили?