„Аз мислех, че така глухите могат да слушат музика“ – това е една от най-разпространените декларации, които можеш да чуеш от 14-годишен тинейджър с китара в YouTube-видео.

Още по-малко подобни думи имат научна основа.

Въпреки всичко, такъв е случая с 14-годишния Джон Кон, който е разработил устройство, което преобразува звуковите вълни в тактилни усещания.

Тази идея му дошла, когато докоснал със зъби китарата си. Тя му донесла победа в Google Science Fair.

Паметта била най-големият дар, който притежавал Артуро Тосканини.

Един ден, когато станал от мястото на обикновен виолончелист и застанал на диригентския пулт за първи път първото, което направил, било да затвори партитурата лежаща пред него.

Операта „Аида“, която представяли тази вечер, била напълно съхранена в паметта му, въпреки, че той до тогава не се е качвал на диригентския пулт.

Той си спомнял не само нотите, но и всички знаци, които е поставил Верди за изразително звучение на музиката.

Ето това се казва памет!

Известно е, че този лак при всеки майстор си има своите отличителни особености, които никой не може да повтори.

Много специалисти смятат, че упадъка в направата на цигулките се дължи на изчезването на боровия балсам и „драконовата кръв“ – прозрачна тъмночервена смола, разтворима в етерични масла. Твърди се, че старите майстори са добивали лак от сандалово дърво и шафран. Лакът и дървото са били най-важните компоненти.

Френският учен Жак Савар доказал, че скоростта на разпространение на звука в дървесина от ела превишава тази във въздуха 15 пъти. По-надолу в инструмента обикновено се слагало клен. Черното дърво се използвало за гриф…….

За два века почти напълно изчезнали „музикалните“ гори. За да се намери сега подходящо дърво, трябва да се обиколят пазарите и да се изкупят стари столове и пейки.

Каквато и „дисекция“ да са правили на старините цигулки, дори са ги и копирали, но досега никой не достигнал „приказното“ им звучение.

А нима може да се повтори това вълшебство?

Френският поет дадаист Тристан Тцара измислил “ метода на нарязването“.
При него текст на песен се нарязва на парчета с ножица. А получените фрагменти се използват за съставяне на нов текст, който много се отличава от изходния.
Тази техника е популяризирана от писателят битник Уилям Бероуз, които с нейна помощ е написал няколко романа. За разлика от дадаистите, Бероуз залепвал парчетата в нов текст не в произволен ред, а по смисъл.
Този метод на „нарязването“ е намерил широко приложение сред музикантите.
Например, по такъв начин са написани текстовете на някои песни на Дейвид Боуи. Водещият на Radiohead Том Йорк разбърквал в шапка редовете за написване на текст и ги използвал във всички песни от албума „Kid A“.

Веднъж в дома на Глинка се събрали приятели. На трите рояла, които се намирали в гостната на композитора, решили заедно да свирят произведения на Бетховен.

Трябва да отбележим, че те много обичали музиката на Бетховен, но били дилетанти.

След пет минути Глинка сложил ръка зад гърба си и започнал нервно да крачи в салона.

– Михаил Иванович какво ви е? Защо така пристъпяте напред-назад? – попитал един от музициращите гости.

– Така не може, господа, – възкликнал Глинка отчаян. – От половин час изтезавате и без това нещастния Бетховен. Имайте милост! Бетховен никога не е писал, вашите импровизации.

–