Когато вече остарея ще почна да си губя нещата. В супата си ще размеквам хляба. Ще плета излишни дълги шалове. Ще ходя като се държа за стените и шкафовете. И дълго дълго ще се взирам в небето.
Тогава всичко женско, което сега ми е дадено, ще се загуби и ще ми стане все едно.
Ще заспивам и ще се събуждам отново, ще извиквам образа ти и едва незабележимо ще се усмихвам……
А ти, когато остарееш, своите вещи из къщи ще търсиш. Ще мърмориш, защото трудно се изправяш. Ще носиш същите нелепи шалове, който за теб изплетох.
А сутрин събуждайки се до теб, ще се вслушвам в дишането ти. Изведнъж ще се усмихвам и ще те прегръщам.
Ще оправя посребрените ти къдрици и хващайки те под ръка ще излезем на разходка.
И ние няма да се страхуваме, че ще умрем, когато остареем….

Ние сме поколение с множество болести, които никой лекар и лекарства не могат да излекуват. Поколение с проблеми, с чието разрешение не можем да се справим. Всичките ни мимолетни успехи се покриват от сянката на нови и ужасни кризи.
Това се случва със всеки от нас, независимо дали е вярващ човек или не. Това не трябва да бъде така, но се случва. Вярващите хора умират от същите болести, които разрушават целия свят. Мъчат ги проблеми. Много живеят без надежда….
Защо? Единствената надежда на човека е вяра в Исус Христос. А повечето християни не знаят как да живеят чрез вяра.
Вместо да бъдат изпълнен със вяра и Словото на Бога, те са натъпкани с религиозните традиции и предразсъдъци. И когато дяволът им се противопостави с болести, бедност, депресия и развод, те се оказват безпомощни и допускат да бъдат смачкани и унищожени. Те просто не знаят какво да правят. Народът „ще бъде изтребен, поради нямане на знание …“
Разберете, нашата надежда е в Исус Христос. Доверете Му се ……

Никое друго раждане на бог или детство на мъдрец не ни напомня Рождество.

Истината е, че въздействието на тази история върху човешката природа има много специфичен и индивидуален характер. Това не е легенда или животоописание на велик човек. Тази история ни изненадва от вътре и ни трогва до сълзи.

Сякаш в самия център на скромния си дом откриваме скришна стая, за чието съществуване не сме и подозирали, но виждаме как от вътре струи светлина.

Сякаш в дъното на собственото си сърце откриваме нещо, което ни води към добро. То не е изградено от здравия материал на света, а от вещество, чиято сила с лекота ни докосва и отлетява. Това е онази мимолетна нежност в нас, която се е превърнала във вечност. Миг на слабост, даряващ ни по някакъв странен начин със сила и покой. Това е накъсан говор и не стигащи думи, които се уплътняват и стават ненакърнени.

Влъхвите потъват в далечни страни. В планините спират да отекват стъпките на овчарите. Само нощта и пещерата са загърнали в гънките си нещо по-човешко от самото човечество.

Христос се е родил в пещера, а християнството в катакомбите. И в двата случая имаме парадокс. Усещане за нещо презряно и в същото време вдъхващо страх.

От една страна пещерата е само място, в която могат да бъдат изхвърлени изгнаници, като боклук, но същевременно тя е скрила нещо ценно в себе си. А тираните търсят съкровището.

В известен смисъл „изгнаниците“ са в пещерата, ханджията не ги е запомнил, но царя не може да ги забрави.

Такъв парадокс се забелязва и с раната църква. Тя е била важна, но е изглеждала незначителна. От друга страна е била непоносима, защото е обявила война.

Тя е излязла на земята, за даунищожи езичеството. Не се е опитала да разруши творението от злато и мрамор, но е планирала един свят без него.

Трябва ли да помагаме на тези, които не са ни помолили? Не, разбира се. В противен случай, ние никога не бихме били в състояние да помогнем на гладуващите деца в Индия, на угнетените народите на Африка или на бедните и потиснатите, където и да са те. Тогава, всяка хуманитарната програма би била напразно и всяка благотворителност забранена.
Трябва ли да чакаме съседа отчаян да ни се обадите или коя да е нация да започне да моли за помощ и едва тогава да направим това, което е несъмнено правилно?
Виждате, че самият въпрос съдържа отговора. Ако мислите, че нещо е правилно, направете го. Но не забравяйте при вземане на решение какво е „правилно“ и кое „погрешно „.
Всяко нещо е правилно или погрешно според това, което вие считате така. Но нищо не е правилно или погрешно в своята същност.
Как е възможно това?
“ Правилно “ или “ погрешно“ не е вътрешно качество, а субективна оценка на персонална система от ценности. Именно чрез своите субективни оценки вие създавате своите лични ценности и определяте, кои сте и според тях действате.
Светът е такъв, какъвто е. Ако той беше съвършен, твоето място в него би било невъзможно. Кариерата на адвоката би приключила, ако няма съдебни спорове. Нямаше да има нужда от лекари, ако болестите изчезнеха. Философите биха изчезнали, ако нямаше повече въпроси, които да си задаваме…..