В групата пак бяха се върнали на въпроса:

– Защо не споделяме вярата си?

– Обикновено човек говори за това, което обича, – наклони леко глава напред Милен.

– Така е, – съгласи се Генчо. – Моя дядо постоянно ни говори за градината си, където обича да ходи и с голямо желание обработва.

– Леля Мария пък непрекъснато говори за внуците си, – размаха ръце отегчително Мая. – Колко прекрасни били. Какво правели и т.н.

– Естествено е да говорим за нещата, които обичаме, – потвърди и Тодор. – За това с радост споделяме около какво е изграден живота ни.

– Мисля, – смръщи вежди Деси, – че има много причини да не споделяме вярата си…

– Но една , която е доста неудобна, е, – прекъсна я Найден, – , че не обичаме Бог и животът ни може да не е изграден около живота с Него в Неговото Царство.

– Не се ли изсилваш малко? – попита Стефан.

– Но помислете за това, ако всички около вас знаят любимия ви футболен отбор, но не много за вашето ходене с Христос, тогава? – Найден леко присви очи.

– Независимо дали приемате това или не, – сбърчи нос Милен, – но за да бъдете добри свидетели за Господа, ще трябва да изградите своя ежедневен нормален живот около Христос.

Всички се съгласиха.

В стаята бе тъмно. Калина бе легнала и разсъждаваше трескаво на глас:

– Така съм си добре сама, пълна изолация. Така се чувствам безопасно и мога да контролирам положението.

Дядо ѝ казваше:
– Самота, …безопасност?! Това е опасен начин на живот. Така човек пренебрегва реалният живот и не само това ….

А баща ѝ твърдеше:

– С изолацията се отдалечаваш от хората и от всички предимства и награди, които вървят с нарастващите взаимоотношения.

А баба ѝ я учеше:

– Сам ли си, какъв характер ще изградиш? За промяната му имаш съвсем малък шанс.

Съседката само добавяше:

– Мисленето ни става неоспоримо. Така вредните проблеми, с които се бори човек, растат и процъфтяват в плодородната почва, която им осигурява изолацията.

Брат ѝ я съветваше:

– Присегни се и докосни някого, с други думи поинтересувай се от него. Предложи му помощта си. Ако се интересуваш от другите хора, ще придобиеш повече приятели. Това е много по-силно, отколкото да ги накараш да се заинтересуват людете от теб.

Калина не слушаше никого и си държеше на своето, но положението ѝ изобщо не изглеждаше да е добре.

Петрана се намираше в разгара на страданието си. Тя изобщо не можеше да съзре победата, която я очакваше.

Страданието ѝ изглеждаше неизменно, то бе постоянно и Петрана губеше от поглед голямата картина.

Болката бе съкрушителна. Сърцето ѝ бе разбито.

Тя не разбираше какво става и за това един въпрос бе изпълнил ума ѝ:

– Защо?

Тогава чу глас, който шепнеше на сърцето ѝ:

– Довери Ми се. Повярвай, че ще те преведа и през това. Не Съм ли достатъчен? Обичам те и няма да те изоставя.

Петрана въздъхна и преглътна сълзите си.

– Не разбирам защо, но Ти вярвам, – промълви тихо тя. – Колко е хубаво, че обичаш и такива като мен.

И тя повярва, че Той ще я освободи от болката, проблемите и натиска.

Жегата бе непоносима. От вън лъхаше горещ въздух.

Павлин и Стоян се бяха скрили под сянката на едно голямо дърво.

– Глупаците винаги говорят глупости, – заяви Павлин.

– А мъдрият преживява всичко със сърцето, – добави Стоян. – Так то става по-проницателно.

– Нали помниш баба Марга? – и Павлин описа с ръце дребната и слаба фигура на жената.

– Да, – потвърди Стоян, – мила и спокойна старица. Тя живееше само в нашето село. Никъде не ходеше.

– Но в замяна на това, – плесна с ръце Павлин, – тя познаваше света през призмата на селото и неговото ежедневие.

– Познаваше го доста задълбочено, а чрез него отсъждаше за света, – усмихна се Стоян.

– Тя обичаше хората, но не се доверяваше на човешката им природа, – поклати глава Павлин.

– Баба Марга бе мъдра жена, – отбеляза Стоян. – Нейната мъдрост идваше от придобития ѝ опит.

– Можеш да имаш опит, но трябва да знаеш как да се учиш от него, – повдигна рамене Павлин.

– Като се е учила от него, тя бе развила проницателност в сърцето си.

И двамата бяха убедени, че човек, който се учи от опита си, придобива проницателно сърце.

Тази сутрин бе прекрасна. На младоженците Ели и Тихомир, завърнали се скоро от медения си месец, им предстоеше ден пълен с възможности.

Какво ли щяха да правят?

Навярно да прекопаят градината, да работят нещо по новата си къща или просто да направят една дълга разходка заедно.

По време на закуската Тихомир небрежно отбеляза:

– Днес някои от приятелите ми ще карат мотоциклетите си. Бих искал да се присъединя към тях за около час. Нямаш нищо против нали, Ели?

– Не, – откликна младата жена.

Нея не я интересуваха мотоциклетите, но …

„Нали сме семейна двойка, – помисли си тя. – Трябва да правим нещо заедно“.

Блаженият облак на Ели за деня се разпадна болезнено.

Никой не е свикнал ужаса на бомбите, които експлодират наоколо. Нито е напускал дома, притежанията си, бизнеса, училището си и приятния живот, за да намери убежище в непозната земя.

Не познава глад, нужда, нито е останал бездомен.

Сякаш сме късметлии.

И въпреки това дори привилегированите имат своите изпитания, скърби, загуби и страдания.

Трудностите идват. Надеждите не се сбъдват. Бизнесът се проваля.

Злополуки, болести, депресия, трагедии могат да се случат на всеки от нас.

Децата и самите ние правим грешни избори. Объркваме се.

Нима Бог е напуснал картината?

Това усещане изпитваме, когато най-много се нуждаем от Него.

Бог ни е изоставил?

Къде е отишъл?

Има време за плач. И Ели викаше в болката си към Бога.

Той чува. Не си е отишъл.

Бог не бе отвърна лицето си от Ели. Той напълно я разбираше.

За това ще възстанови и изцери.