Вечерта бе притихнала и се гушеше в настъпващия мрак. На двора още не бе застудяло много и бай Манол шеташе.

Той забеляза съседа си Нестор, че и той не се бе прибрал и се усмихна. Поглади мустака си и каза:

– Като гледам как се развиват животът и любовта на мнозина днес, виждам страх.

– Какъв страх бе, Маноле? – попита неговия съсед Нестор.

– Хората се страхуват да не направят грешка, да не изпуснат нещо или да пропуснат възможност, – разкърши рамене Манол. – У други пък виждам гордост. Те настояват да живеят живота си по свои собствени правила, така че никой да не може да застраши свободата им.

– Че само това ли е? – подхвърли Нестор, като махна с ръка.

– Виждам също и похот. Защо да се посвещаваш да обичаш някого, когато можеш просто да се възползваш от него физически? Страхът, гордостта и похотта са коренът на много от проблемите, които се появяват във взаимоотношенията ни, – отсъди строго Манол.

– В днешно време никой не се стреми към любов, – додаде Нестор.

– Страхът кара човек да се затвори в себе си и да се отдръпне, – продължи да разсъждава на глас Манол, – докато любовта е открита и дава щедро. Гордостта не би поела риска да открие истинското си „аз“ пред другия, но любовта е уязвима заради нея. Похотта заявява на другия, че иска само част, която можеш да използва, докато любовта обхваща цялата личност, в най-добрите и в най-лошите ѝ моменти.

– Докато страхът, похотта и гордостта управляват взаимоотношенията ни, за каква любов може да се говори!? – отбеляза Нестор. – Такава е ситуацията днес.

– Виждам поколение, изгубено в бурното море на любовта, което не е наясно как да плава в него и как да избягва капаните на страха, похотта и гордостта, тъжно поклати глава Манол. – То се носи по течението, блъскано от ветровете и вълните.

– Какво да се прави? Такива са времената, – примирено добави Нестор.

– Нужен ни е навигатор, – твърдо заяви Манол.

– Какъв навигатор? Този уред поема и контрола плавателния съд, като го насочва безопасно през скалите и плитчините до пристанището. А в живота?

– Сред несигурността на днешния ден ти също можеш да се придвижиш напред. Бог е Този, Който те е създал и е единственият, Който може безопасно да те води. Достатъчно е да Му кажеш, че се нуждаеш от някой, който да те приведе през бурите в живота и Той ще поеме руля и ще те направлява, като добър навигатор.

Денят бе топъл, независимо от това, че бе края на ноември. Сашо и Тимо вървяха към парка и разговаряха.

– Толкова много неща си чул за Господа, какво ти пречи да му предадеш сърцето си? – попита Тимо.

– Предаването ми звучи като загуба, – леко се усмихна Сашо. – Разбери, никой не иска да е губещ. Мога да се предам в ръцете Му, но имам усещане, че това няма да се окаже в моя полза.

– Каква полза? – намръщи се Тимо.

– Ами ако се ядоса и просто изгуби контрол за това, което искам?

– В Писанието пише, че да поставим живота си в ръцете Му, е най-доброто за нас, – възрази Тимо. – Колениченето, знак на предаване и лоялност, е подходящият отговор към суверенния Бог.

– Да, но ……

– Имайки Исус за Господ, – Тимо започна настървено да убеждава, – ние ще имаме неговата самопожертвувателна любов. Неговият план за живота ни е винаги по-добър от нашия.

– Дори в моментите на трудности и болести?! – подметна му Сашо.

– Бог ни е създал и ни е избавил от наказанието и робството на греха. Той ни е обещал живот на свобода и принасяне на плод. Няма никаква причина да се страхуваме какво ще донесе предаването ни на Него. Той няма никакво желание да направи живота ни нещастен ……

– Виж аз си имам свои планове, чужди не са ми необходими, – заяви Сашо. – Е, мога да включа и Неговия.

– Не можеш едновременно да следваш своя си план и Неговия.

– Защо?

– Това ще предизвика у теб повече напрежение и стрес. Сега е времето да му предадеш юздите, за да доведеш живота си до мястото, което никога не си и предполагал, че го има.

– Все още има неща, които ме възпират да направя това, – призна си Сашо.

– Застани в молитва и Му разкрий всички пречки, обясни на Бог кое е трудното за теб. Той ще ти помогне.

Собственикът на къщата, в която живееше Марта, отказа да отдели средства за ремонта ѝ. Предупредиха я да се изнесе.

– Колко неприятно е всичко това, – каза си Марта. – Местоположението тук е изключително привлекателно. Ако не бяха признаците на рушенето на къщата, щях да я намеря за напълно задоволителна.

При най-малкия вятър сградата се люлееше. Подпорите ѝ бяха недостатъчни, за да я направят безопасна за живеене. И на Марта нищо друго не ѝ оставаше, освен да се премести.

Интересите ѝ бързо се насочиха към предстоящото място за преместване. Марта старателно проучи новия район и прочете изказванията на хората, които живееха там.

От приятелят си Крум научи:

– Мястото надминава всичко, което можеш да си представиш. Ставащите чудеса тук, могат да ти се сторят невероятни, но са истина.

Крум бе влошил целия си капитал там, като продаде всичко тук. Това му донесе огромна радост, въпреки че всички сметнаха това за загуба:

– Това е огромна жертва от негова страна, – говореха те.

Марта се обърна за съвет към Добромир, чиято привързаност бе доказана и изпитана не веднъж в живота ѝ. Той вече бе на новото място.

Вместо отговор Добромир ѝ изпрати цяла кошница вкусни плодове. Сравнявайки вкуса им с това, което ядеше тук , Марта намери плодовете за съвсем безвкусни.

– Ако всичко е така прехвалено, както тези плодове ….. – мърмореше недоволно Марта.

Любопитството ѝ надделя и тя няколко пъти ходи до реката, която отделяше новото място от сегашното. Виждайки радостта и усмивките на хората там, Марта изпитваше силно желание да иде при тях.

На месна почва я изкушаваха с нов доходоносен бизнес, но когато си спомняше лицата на хората от другия бряг, който сияеха и преливаха от щастия, нещо я възпираше да даде съгласието си.

Накрая не изтърпя и категорично заяви:

– Ще се преместя.

Стани последовател на Исус Христос и ще имаш визия за нещо, което е далеч отвъд трудностите и разочарованията в този живот.

Вслушайте се в добрите новини: “ Примири се, призови нашият Господ! Помири се с Бог!“

Животът на Данчо бе изключително динамичен. Той постоянно бе зад волана. И това безразсъдство без почивка даде резултат.

Той катастрофира. Пораженията му бяха сериозна и на косъм бе да загуби живота си.

Сега лежейки в болницата, той преосмисляше живота си и правеше съвсем други планове за бъдещето.

Не знаеше дали ще може да се движи без помощ и изобщо ще успява ли сам да се обслужва, но той не губеше надежда и смяташе, че ще преодолее всичкия този кошмар.

Но ударите в живота идват от там, от където най-малко ги очакваме.

По обяд медицинската сестра му донесе писмо.

Данчо веднага позна почерка ѝ. Ръката му, която държеше писмото се разтрепери от вълнение.

– Какво ли ми пише? – каза си той и започна да чете.

Още от първите редове, веждите му се събраха и едва не извика от болка.

Годеницата му пишеше:

„Може би ти изглеждам безсърдечна, но повярвай ми, чувствам се ужасно. Бих искала да се разделим като приятели. Не ми се сърди и погледни ситуацията от моя гледна точка“.

Безскрупулният егоизъм на решението ѝ го накара да се изсмее на глас. Отдавна не се бе смял така. Дежурната сестра го помисли за полудял и понечи да му даде успокоително.

– Не се тревожете, – продължаваше да се усмихва Данчо. – Годеницата ми ме напуска и се жени за банков бос. Желая ѝ успех.

Раните му заздравяваха, но тази в душата му дълго тлееше в него.

Животът понякога е кратък, а отчаянието дебне на всеки ъгъл и това не може да се пренебрегне.

Единственото, което оставаше за Данчо бе, че се е променил и то към по-добро.

В един малък град, който по нищо не се различаваше от другите, ставаха странни неща.

Хората носеха маски. Държаха се на дистанция един от друг. Вратите на църквата бяха затворени. В магазините се мяркаха малко хора.

– Защо децата не ходят на училище ? – попита един странник минаващ през града.

– Появило се е нещо страшно и всеки си седи у дома? – отговори му случайно минаващ мъж.

– Къде са изчезнали възрастните хора?

– О, за тях е много опасно, – обясни мъжът. – Срещне ли ги това зло, умират веднага. За това си седят по домовете и не смеят да се покажат.

Странникът се огледа. На лицата на малкото хора, които срещна се четеше страх и отчаяние.

– Как живеят тези хора? – запита се той. – Без приятели, без човек на който могат да се облегнат в труден момент. Пълна изолация и страх един от друг.

Странникът вдигна глава и погледна към празния площад.

– Днес е празник, а по нищо не личи, че е, – отбеляза тъжно той. – Градът е станал сив и мрачен, а хората егоистични и сърдити, не се знае на какво.

Подухна по-силен вятър и забравената камбана се обади със медения си глас.

Смутени хората надигнаха глава натам.

– Забравихте Бога и ето какво ви сполетя, – обади се настойчив глас, който разтърси хората. – Ако има малко надежда за хората, тя е в Бога. Той е Единственият, Който пое човешкия ни товар и ни помага да осмислим живота си.

Всички погледнаха към странника, който изрече тези думи.

Докато решат да го нарекат безумец и да го изгонят с тояги от град си, той се стопи във въздуха и изчезна.

Всички останаха смаяни.

– Кой каза това?

Смущението нарастваше. Хората сякаш се събудиха от дълбок сън.

Още дълго време думите на странника звучаха като камбанен звън в главите им. Това бе сериозно предупреждение за тях.

Какво направиха месните ли? Не знам.

Всеки има право на избор. А вие какво решихте за себе си?