Те бяха четири добри приятелки. Често се събираха и споделяха проблемите си.

Бе Нова година. Какво ли щеше да им донесе тя?

Ирина пееше и то доста успешно. Преди няколко седмици нещо бе станало с гласните ѝ струни и тя не можеше да пее, както преди. Болката ѝ бе голяма.

Севда се оплака:

– С такова нетърпения очаквах и най-малката ни дъщеря да тръгне на училище, за да се заема с това, което очаквах толкова дълго, а сега съм бременна и мечтите ми станаха направо непостижими.

Деница имаше дете със специални нужди. Тя денонощно се грижеше за него. Въздъхна дълбоко каза:

– Какво ще бъде бъдещето на Тони в това състояние? А аз ще мога ли да се заема с нещо по-сериозно покрай него?

– И мен не ме подмина поредното разочарование, – сподели Рени.

– Животът ни изглежда много по-различен от това, което сме си представяли, – отбеляза Севда.

– Така е, – съгласи се Ирина, – всяка от нас е мечтала за кариера и ли да постигне нещо повече в живота си, но семейните проблеми и неочакваните събития ни накараха да отстъпим назад от това.

– Влюбвам се за пореден път и очаквам да създам стабилно семейство и пак нищо, – в същият болезнен тон изповяда мъката си Рени.

– Чувстваме се уморени и подтиснати, – тъжно се усмихна Деница. – Плачем и скърбим. На това ли сме се надявали?

– Момичета, – вдигна глава и разтърси рамене Рени, – стига сме хленчили. Нека се доверим на Бога и да прегърнем живота, който ни е дал.

– Нали Той ни каза, да не мислим за предишните неща, – вече по-окуражено звучеше гласът на Деница. Бог ще направи нещо нова за нас през тази Нова година. Да, само Той може да направя път в пустинята и да пусне реки в безводната земя.

Очите на Севда се навлажниха и тя прошепна:

– Скъпи Боже, благодаря ти, че проправи път за уморената ми душа в пустинята.

И четирите приятелки издигнаха ръце и започнаха да благодарят на Господа, за новите и чудни неща, които Той е приготвил за тях през идващата година.

В Новогодишната нощ какво ли не се случва?!

Някои дори се страхуват да го разказват, за да не ги вземат за луди.

Станимир от рано се бе почерпил с приятелите си и сега се прибираше сам у дома, за да срещне Новата година.

С клатушкаща се походка той се изкачи по стълбите във входа на блока, където живееше.

Когато стигна апартамента си, дълго рови в джобовете си, докато извади ключа, за да отвори.

– А, ето го и него … най-после. Не не съм пиян, аз не пих много само две три чашки …

Влезе. Светна в хола и се строполи върху фотьойла си.

– Не е лошо още малко да пийна, така за настроение. Все пак е Нова година, – каза си той.

Езика му се заплиташе, но това не му попречи да се надигне и да отвори барчето, където съхраняваше любимият си алкохол.

Пресегна се и взе една от бутилките. Отвори я с голямо усилие и ….. се стъписа.

От изненада отново се намери във фотьойла.

Пред него бе застанало нещо в бяло. Приличаше на човек.

– Дойдох да изпълня едно твое желание, – каза съществото.

– Аха, – кимна бавно с глава Станимир.

– Избери, кое от тези три неща желаеш, – продължи неканеният гост.

Станимир се опита да фокусира образа на непознатия, но лицето му се размиваше във въздуха.

– Богатство, което никой не е притежавал на земята до сега, – започна да изброява гостът, – мъдрост несравнима с никоя до ден днешен или любов, която запалва сърцата на поетите.

Станимир дълго мига и не знаеше какво да избере. Самият той не можеше точно да определи какво му бе нужно.

Непознатият търпеливо го изчакваше.

По едно време Станимир изтърси:

– Мъдрост …

Гостът се усмихна леко и попита:

– А сега какво ще кажеш най-мъдрият от мъдрите?

Станимир трепна. Поиска да стане, но фотьойла го държеше здраво.

Въздъхна отчаяно и едва не проплака:

– Глупава главо, парите трябваше да вземеш…..

По обяд, когато Станимир се събуди, сметна, че е сънувал поредния кошмар.

Дойде ли празник, особено Нова година, хората хукват да купуват подаръци. Искат да зарадват любим човек или просто да отбият номера, че все пак са уважили някого.

Иван Петров по нищо не се различаваше от останалите припкащи по магазините. Той много обичаше жена си и единственото му желание бе да я зарадва.

Иван влезе в универсалният магазин, където имаше какво ли не.

Отби се към един от щандовете и помоли учтиво:

– Покажете ми това.

Дълго го разглежда и въртя в ръцете си, но накрая промърмори:

– Не, не е това …

Петров продължи напред и на втория етаж нещо привлече погледа му.

– Ето това е, – каза си той.

Но когато помоли да му го покажат, възнегодува:

– О, не! Прекалено скъпо е.

Продавачката му предложи подобно на това, което бе избрал.

С тежка въздишка Иван се отказа:

– Не, това е прекалено евтино….

Дълго се въртя Петров из магазина и молеше да види това или онова.

Продавачките бяха го забелязали вече. Кипеше им отвътре, но той бе клиент и трябваше да се уважава.

– Този не знае какво иска, – отбеляза една от тях.

Петров се върна отново към един от щандовете и смутено се обърна жената, която продаваше там:

– Нужен ми е съвет ….. Бихте ли ми помогнали?

– Разбира се, – отговори продавачката любезно, въпреки, че и бе писнало от такъв род клиенти.

– Вижте, – започна притеснено да пристъпва от крак на крак Петров, – ако бяхте на мястото на моята съпруга, какво бихте си поискали?

Жената зад щанда го измери с поглед отгоре до долу и нервно каза:

– Друг мъж!

Наближаваше Нова година. Петьо и Мила с нетърпение очакваха празника, най-вече заради подаръците, които щяха да получат.

Днес родителите им бяха на работа и ги бяха оставили при баба им.

Петьо недоволно мърмореше още от сутринта:

– Не искам попара. Дай ми пица и шоколад.

Малката му сестра не изоставаше назад:

– Искам бонбони и торта.

Баба им в чудо се видя. Следобед не искаха да лягат да спят.

Възрастната жена вдигна ръце от тях и ги заплаши:

– Ако не слушате Дядо Мраз няма да ви донесе подаръци.

– Какво ще ми донесе? – попита Петьо.

– Може би колукран, – хитро намигна старицата на внука си.

– А, от ония машини дето преместват и повдигат товари, много добре, – плесна с ръце Петьо. – Сега ще си имам два.

– Как два? – изненада се бабата.

– Ами, – усмихна се Петьо, – втория го намерих под леглото ти.

Преди старата жена да ахне, се обади Мила:

– А на мен сигурно ще ми подари мигаща кукла, дето вика: „Мама“.

Бабата ококори очи и едва успя да се овладее.

– Сигурна ли си? – попита смело старицата.

– Видях я в гардероба между дрехите.

Е, това се казва изненада.

Томи внимателно наблюдаваше децата, които съсредоточено пишеха нещо на лист, изглеждащо много важно. Край тях имаше пръснати няколко плика за писма. Те пишеха до Дядо Мраз.

Кой е Томи ли? Това е домашният котарак, който почти през цялото време спеше, но стъмнеше ли, вреше се къде ли не.

Някой казва, че котките нищо не разбират, но Томи не бе глупав.

Когато децата излязоха от стаята, той вдигна на масата един полусмачкан лист и започна да пише:

„Мили, Дядо Мраз, донеси ми торта с месо или салам, ….“

– Е, може да бъде направена и от наденици, хубаво е ако има и свински пастет, – въздъхна Томи и продължи да пише.

“ … килограм котлети, рибен винегрет ….“

– Казват, че било вредно, – измърка Томи, – но корема ми се обажда през цялото време ….. Гладен съм. Бих глътнал всичко наведнъж.

Почеса се с лапа по главата и добави:

– Всъщност си живея добре. Ходя редовно до купичката с храна. Спя и ям, каквото ми дадат. Мишките обикалят мазето, но там не ме пускат да сляза.

Долу забръмча кола. Томи погледна през прозореца и отбеляза:

– Стопаните ми имат две коли и дом на два етажа. Дават ми понякога някое вкусно парче от масата, но посегна ли сам да си взема вика:

„Стига рижий! Не бъди нахален!“

Котаракът отново се върна към писмото, като си каза:

– Знам какво им е необходимо.

„Скъпи Дядо Мраз, донеси на стопанката нови топлинки, а на мъжа ѝ топли чорапи“.

– Така няма да им бъде студено през зимата, – замечта се котаракът. – Дано това стопли сърцата им и станат по-добри ….

Накрая Томи със замах дописа писмото:

„Само не ми донасяй гранули. Вече не ги понасям“.