Трудно се живее в тези времена, а за забогатяване го могат само малцина. Това допринася единствено за унилото настроение у хората.

Жельо живееше в малка стая на тавана. Той през цялото време бе озлобен на живота.

В навечерието на Нова година Жельо дочу детски смях. Надникна от таванското си прозорче и забеляза старец с голям чувал наобиколен от деца.

Заслуша се:

– Аз искам камионче.

– На мен ми трябва говореща кукла.

– Ако може един барабан ….

Желанията на децата бяха разнообразно, но странно старецът успяваше да извади от чувала желаният подарък.

– Този старец е тъкмо за мен, – потри доволно ръце Жельо. – Ще го отвлека и той ще изпълни всичките ми желания.

Той слезе долу, метна стареца на гръб и го повлече към дома си. Когато стигана до таванската си стая, Жельо остави „вълшебникът“ на протрития килим.

Възрастният човек се огледа и попита:

– А ти какво желаеш, младежо?

– Искам луксозна кола с отварящи се врати нагоре, – задъхано изрече желанието си Жельо.

Старецът бръкна в чувала и му подаде ключове за кола и кимна към прозореца.

– Ау, – възкликна Жельо, – за такава дори не съм си и мечтал.

И се започна. Желанията на младия човек засипаха като лавина старецът.

– Много пари, …….. красив дом, вила, прекрасна блондинка, , ….. да полетя в космоса …..

Старецът до време изпълняваше желания на невъздържания младеж, но накрая заяви:

– Момче, трябва да вървя и други ме чакат.

– Къде ще вървиш? А аз? – попита объркан нашият герой.

– Ти си малко странен тип, бих казал глупав, – отбеляза старецът.

Жельо се намръщи и бе готов да шамароса благодетеля си.

– Ти не осъзнаваш желанията си, – каза меко старецът. – Искаш кола, а всъщност очакваш уважение. Мечтаеш за много пари, а нещата опират до свободата, но както ти я разбираш. Пожела си красива блондинка, но търсиш любов. Иска ти се да полетиш в космоса, а това не е нищо друго освен да живееш по-интересно.

Настъпи оглушително мълчание.

– Тръгвам си, – категорично заяви старецът.

Жельо бе навел глава и остави госта си свободно да отвори вратата и да я затвори след себе си.

Рождество дойде и си отиде. Прибрахме подаръците, украсата …… и рождественското настроение.

Митко си помисли: “ Да, това е един от най-прекрасните периоди на годината. Всеки се чувства любим и се старае да бъде мил“.

Петър забеляза усмивката огряла лицето на Митко и продължи сякаш знаеше за какво си мисли:

– Де да можех. да сложа малко от Рождественския дух в буркани и да отваряме по един всеки месец.

Стамат пристъпи към двамата мъже и се намеси:

– Колко пъти си казваме: „Мога да игнорирам това, все пак е Рождество“.

Митко въздъхна дълбоко:

– Ако можехме да действаме така през цялата година, колко хубаво би било.

– Това би станало при положение, че гледаме на хората по различен начин – почеса се по главата Стамат – или просто да се отнасяме към тях, както бихме искали те да се отнасят с нас.

– Тогава бихме могли да направим Рождество всекидневна реалност, – възторжено отбеляза Петър.

– Това не става, – сбърчи чело Митко, – защото ние съдим другите по техните действия, а себе си по нашите намерения. Какво ще се случи ако вместо да приемем най-лошото в хората, вземем най-доброто?

– Дори по Рождество хората все още са несъвършени и понякога ще ни обиждат, – поклати глава Петър – Ако можехме да разберем, че всички ни огорчения са поради това, че всеки от нас има нужда от малко допълнителна доброта, по друг начин щяхме да реагираме.

– Мисля си за онази жена, която изглеждаше невнимателна и ме нагруби в магазина? – спомни си Митко. – Може би нейният свят се е срутил, защото е направила спонтанен аборт.

– Гледам и хлапето на Радулови. То не престава да пречи на другите в клас, – отбеляза Стамат. – А родителите му се развеждат и момчето не знае как да се справи с болката си.

– Често съдим нашият свещеникът, че не винаги посещава домовете на болните и нуждаещите, но скоро разбрах, че го парализира своенравната му дъщеря, – с тъга съобщи Митко.

– Не можем да предположим, че хората винаги ще отговарят на нашите очаквания, – тупна с крак Петър.

– Но можем да им предложим същата благодат, която искаме да ни бъде дадена. Не само по време на Рождество, но и през цялата година, – заключи Стамат.

Дора и Лозан бяха младо семейство. Преди две години им се бе родила дъщеря. Нарекоха я Мила. Двамата бяха много трудолюбиви и се грижеха всеотдайно за детето си.

Един ден една възрастна жена от квартала, ги покани в дома си да живеят при нея, като осигури работа на Дора.

Младата жена трябваше да се грижи за домакинството в големия и просторен дом, където Сара живееше сама. Годините ѝ не бяха малко. Бе погребала мъжа си и децата си, а сега самотата я гнетеше.

Лозан бе много зает в работата си. Много сили изразходваше в нея.

Поканата на Сара бе приета с радост, защото подслона, който им се осигуряваше бе безплатен. Старата жена и младото семейство си паснаха идеално. Едни други си помагаха и бяха щастливи.

Едно нещо натъжаваше Сара. Тя бе често свидетел на една и съща сцена.

Малката Мила щом видеше баща си, веднага изприпкваше при него, прегръщаше го и го молеше да ѝ почете.

Обикновено това се случваше вечер, когато Лозан се връщаше късно. Той бе капнал и изтощен. Тогава не грубо, а внимателно се обръщаше към дъщеря си:

– Татко е уморен. Ще ти почета някой друг ден.

Момиченцето се сконфузваше и натъжаваше, защото този ден все не идваше.

Една сутрин преди Лозан да излезе на работа, Сара го попита:

– Спомняш ли си кой бе първият подарък на Рождество?

Лозан се замисли. Щеше да каже „злато“, въпреки че не беше много сигурен.

– Не бързай да ми отговаряш, – посъветва го Сара, – просто си помисли.

Той, както винаги тичаше към работата си, младият мъж не се замисли много.

Идваше Рождество. И всички в голямата къща се канеха славно да Го отпразнуват.

Но …. Сара гаснеше. Тежка болест я бе покосила. Тя се държеше и не даваше повод на околните да разберат, какво се случва с нея.

Един късен следобед на възрастната жена и стана лошо и се наложи да викат лекар. Дора много се уплаши. Двамата със съпруга ѝ много се бяха привързали към Сара.

Когато Лозан се прибра и научи тъжната вест, веднага се качи горе при възрастната жена.

Тя едва говореше и не можеше да се движи. Лозан я погали по ръката. Сара с голямо усили успя да му каже:

– Първият подаръ …

И тогава той разбра. Първият подарък на Рождество бе любовта.

Защото Бог толкова обичаше Своите деца, че изпрати Сина Си, за да можем всички един ден да се върнем в бащиния си дом.

След като Лозан излезе от стаята на Сара, веднага отиде в детската, където спеше неговото малко ангелче Мила. Очите му се насълзиха.

– Моето скъпоценно дете. Какъв глупак съм бил, когато замених невероятното му детство, с бумащини и каталози. Мила няма да остане вечно дете, за да ме чака да ѝ обърна внимание. Един ден, когато порасне, аз ще имам ли спомен от детския ѝ смях или тайните, които ми е споделила, ако не съм бил до нея?

Лозан бе убеден, че работи за бъдещето на детето си, но се бе лишил от настоящето му.

– Никога по-рано не съм мислил, какво ме очаква като баща, – тъжно отбеляза Лозан.

Колкото и грижовен да бе, Мила ще порасне и ще я завърти собственият ѝ живот. Но днес тя бе негова и никой не можеше да му я отнеме.

– Колко мъдра е Сара, – каза си Лозан. – Тя познаваше болката на Отца, Който изпрати Сина Си в онази нощ, като знаеше какъв път Го очаква.

Сара бе необикновена жена. Тя знаеше, че стремежа към светския успех е безполезно разменяне на диаманти с ненужни никому камъни.

– Благодаря Ти, Господи, че чрез Сара Ти ми помогна да разбера нещо много важно. Най-добрия подарък за това Рождество е детството на дъщеря ми.

Застудя. Време си му беше. Жалко, че нямаше сняг. Дано не хванат по-големи студове. Без снежна покривка посевите ще измръзнат.

Дамян бе непокорен и буен. Не слушаше, когато го предупреждаваха:

– Облечи се по-добре.

– Сложи си шапка.

– Стига с тези маратонки, обуй си по-топли обувки.

Резултатът не закъсня. Дамян настина, а лекарят бе категоричен:

– Двойна бронхопневмония.

И така това опърничавото момче се озова в болницата.

Майка му лежеше няколко етажа по-нагоре от него. Състоянието ѝ бе много тежко. Лекарите не даваха никакви надежди за подобрение.

Дамян много се тревожеше за майка си, но какво можеше да направи?

В отделението някой бе пуснал радио. От него се носеше:

– Тиха нощ Свята нощ! Всичко спи …..

Дамян се заслуша в песента и Божият мир го изпълни. Надежда се зароди в тревожната му душа. Притесненията, не толкова за себе си, а повече за майка му, се стопиха и изчезнаха.

Спасителят, Князът на мира, дойде на земята като бебе, носейки светлина, радост и мир за живеещите в „смъртната сянка“.

Там в болницата Дамян изпита мира, който надвишаваше всяко разбиране.

Тази среща с Бога го окрили и той само Му благодареше, защото бе освободен от тревогите си.

Нощта бе хладна. Безброй звезди примигваха на небосвода. Момчил и Веско гледаха през прозореца и се наслаждаваха на светлата нощ.

– Запитвал ли си се някога, защо Господ постави ослепителна светлина, необичайно ярка точно на Рождество? – попита Момчил.

– Тя едва ли е била само да освети пътя на мъдреците, – усмихна се Веско.

– Спомни си, – продължи Момчил възторжено, – ангелите застанаха пред овчарите с притихналите стада и Господната слава ги осия. И какво им съобщи ангела?

– „Благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ“, – цитира точно Библията Веско.

Двамата се умълчаха.

– Рождество е времето на светлината и то не каква да е, – поде отново Момчил, – а Божията светлина, която дойде на света. Тя извести за идването на Божият Син.

– Бог чрез Исус ни даде повече светлина за Себе Си. Не бихме го разбрали без Неговата светлина, – поклати глава като някой мъдрец Веско.

– Това е Светлина за живот, която Той ни дава за вечността, за любовта, прошката и спасението, – отбеляза Момчил.

– Без Неговата светлина бихме се лутали в мрака на ежедневието, – прибави Веско.

– Сега, когато изживяваме мрачните дни изпълнени с разочарование, обезсърчение, отчаяние, да не говорим за нещата, които не се получават както сме очаквали или има наличие на скръб, загуба, стрес, тревога, страх ….. – въздъхна Момчил.

Веско вдигна глава и произнесе тържествено:

– Божията светлина е тук за да ни покаже пътя и да ни даде надежда.

– Така е, – съгласи се Момчил. – Ако позволим Бог да запали светлината Си във нас, няма да се препъваме в тъмнината на този свят. Освен това тя ще ни води.