Природата особено очарова с красотата си след буря. Суровите планини с техните скали искрят след подобна стихия.

Така и героите в живота се раждат в разгара на бурите и носят раните и белезите, нанесени им в битките на живота.

Ежедневието на Спас, както и на много други хора не бе леко. Всеки малко или много е съпровождан от голяма скръб, горчиво разочарование или огромен провал. Положението на младия човек не бе по-различно.

Мъката на Спас на фона на общата болка изглеждаше незначителна, но за него тя растеше, закриваше всичко около него и ставаше непоносима.

Той седеше в стаята си потънала в нахлуващия мрак, идващ от края на деня и търсеше изход от положението си.

Спомни си думите на дядо си, които бе чувал, когато бе още малък:

– В бурите, човек се подготвя за нещо важно. Ако Бог има нужда от дъб, Той Го засажда там където бушуват бури и се изливат дъждове. В замяна на това влакната му стават по-силни и той придобива нова мощ.

– А когато Бог има нужда от човек? – попита Спас и се усмихна тъжно.

Нощта бе заела вече мястото на деня. Младият мъж въздъхна и се загледа през прозореца в безброй светлинки, разкъсващи тъмнината.

– Да, – каза си той, – животът на истинския мъж е суров, а пътя му е стръмен.

Изведнъж душата му запя: „Разчупи ме, събери ме, извай ме, напълни ме,……“

Негов приятел от детството Тихомир му бе казал веднъж:

– Виж всеки, които е постигнал много чрез таланта, с които е надарен, преди това много е страдал.

Спас бе разтърсен от бурите и ураганите случващи се в живота му.

Той бе уморен и съкрушен, но разбираше, че това няма да е все така и го очаква нещо много хубаво. Такова, за което дори не си е мислил или мечтал.

Районът бе хълмист. Той бе изпълнен със зеленина и множество храсти. По високите части се забелязваха гори от борове и смърч.

Като всеки район и този си имаше своите специфични особености. В него се срещаха много змии.

Анелия обичаше природата и често излизаше на разходка. Преди да тръгне, тя чуваше притеснения глас на майка си:

– Внимавай за змии.

Анелия се усмихваше и весело потегляше към зеленината и тишината, които я привличаха.

– Мама все се притеснява за мен, – каза си тя. – Когато научи, че сама съм убила змия, два дена притеснено приказваше само за това.

Девойката бе виждала и много убити змии на пътя си. Тя не се страхуваше от тези пълзящи твари.

Днес предстоеше да се случи нещо много интересно в живота ѝ.

Анелия спокойно си вървеше по пътеката и …. насмалко да настъпи виещо се кафеникаво влечуго. Тя замахна с тоягата, която държеше в ръце, преди змията да се обърне и да я атакува.

С първия удар успя да размаже главата ѝ, но тялото на влечугото все още се гърчеше. Това накара Анелия да отстъпи назад и само да наблюдава агонията на змията.

Слънцето вече залязваше. Внезапно змията затихна.

Девойката не се изплаши от случилото се, но мислите ѝ я върнаха към победения враг на човека – сатана.

– Да, главата му е смачкана, – каза си Анелия, – но докато се стремим към по-добро познаване на Бога, ние се сблъскваме с потрепващото тяло на тази старовременна змия. Един ден това тяло ще замре и няма да ни притеснява повече.

Успокоена и усмихната Анелия тръгна към дома си, а душата ѝ пееше: „Дяволе, ти си победен от Исус …“.

Всеки е избрал някакви правила в живота си за важни и се старае да ги следва. Говоря за добрите неща. Тези, които наистина си заслужават.

Катя имаше двама малки сина Кирил и Димитър. Разликата между тях бе около две години.

Тя се стараеше да бъде добра майка и правилно да възпита децата си.

– Не само с думи, – казваше си тя, – а и с живота си трябва да показвам на моите малчугани доброто.

Днес бе тежък ден за Катя. Тя бе имала неприятности на работното си място, където несправедливо бе обвинена за нещо, което не бе извършила.

Срещна я съседката и ѝ наговори куп клюки, които допринесоха не малко за усилване на напрежението в нея, което временно бе успяла да потуши.

Но това, което завари в къщи бе върхът на всичко.

Двамата ѝ сина бяха направили поредната си пакост. Домът ѝ приличаше на бойно поле, а героите се бяха скрили.

Катя не издържа и се развика:

– Какво сте направили? Къщата сте превърнали на кочина …..

Гневът и клокочеше и се изливаше с неимоверна сила.

Кога бяха влезли тя не ги усети. Очите ѝ святкаха, а устата и бълваше ругатни и ….

Малкият Димитър прегърна майка си и тихо каза:

– Мамо, практикувай това, което ни поучаваше.

Катя замръзна. Загуби опората на краката си и се строполи на близкия стол.

Когато само говорим, но не изпълняваме това, което сме приели за правилно, възпитанието на децата ни рухва.

Катя напълно осъзнаваше случилото си. Тя бе загубила привилегията да носи добрия образ, да дава пример.

Ние сме хора. Не сме съвършени, но има Един, който може да ни промени и да станем по-добри. Това е Исус Христос.

Нашето любящо послушание на Бога, ще ни помогне да отразим светлината на Божията истина и любов.

И където и да идем, можем да насочваме другите към Господа, като практикуваме това, което пропагандираме.

На баба Тони се роди внучка. Кръстиха я Ана. Това бе първото ѝ внуче.

Който видеше това малко момиченце се очароваше от него. То изпълваше сърцата на всички близки и познати с любов.

Баба Тони не млъкваше и на всички разказваше за своята прекрасна внучка:

– Да видите какво направи вчера …. бабина душичка.

– А как само се усмихва, не можеш да ѝ устоиш и ти се усмихнеш ….

– Гласчето ѝ е като на малко пиленце, което чурулика весело. На баба певицата …

Възрастна жена, а не млъкваше, все за Ането говореше.

Не планираше предварително какво ще каже за нея. Не вярваше, че може да притесни или обиди някого с разказите си за малката чаровница.

Ще каже някой:

– Може би ходи на уроци или чете дебели книги, за да знае как точно да представи внучката си.

Вие се шегувате.

На баба Тони и стигаше само да прегърне малката и да я притисне до гърдите си. Докосвайки малката нежна буза, сърцето ѝ се стопляше.

Така е, каквото изпълва сърцето ви, това ще излезе от устата ви.

Тогава защо правим толкова сложно това, да разкажем на някого за Исус?

Ако Той е изпълнил сърцата ни, какво ще излезе от устата ни?

За това нека говорим за Него и да не млъкваме.

Стела се се чудеше какво да прави с брат си Мони, който се суетеше над чинията със закуската си и не желаеше да я изяде.

Внезапно я осени интересно хрумване. Тя се наведе над момчето и попита:

– Виждал ли си на снимка хора, които нямат достатъчно храна.

Мони се оживи.

– Да, – произнесе категорично той. – В кабинета на татко ги видях, като разглеждах едно от списанията на масата.

– И? – попита предизвикателно Стела.

– Коремите им бяха подути. Усмихваха се, но в устата им липсваха зъби. На някои от тях косите им бяха оредели, – сподели впечатленията си малкият брат.

– Ако тези хора имаха храната, която на теб ти се предлага, дали щяха да упорстват, капризничат и да се противят да я изядат?

– Не, – смутено измънка Мони.

Той грабна лъжицата и въпреки нежеланието си, започна да се храни.

Майка им бе в стаята и бе чула убедителния пример на дъщеря си. Зарадва се. Мони макар да нямаше много желание опразни чинията си.

– Стела, – обърна се майката към дъщеря си, – мислила ли си по този въпрос? Как биха изглеждали духовно гладуващите хора?

След като малко помисли, Стела отговори:

– Навярно поведението им ще бъде под всякаква критика и отрицателно ще влияе на околните.

– И с какво се хранят духовно гладните? – попита майката.

Тя искаше да подтикне дъщеря си към размисъл.

– Божието Слово осигурява необходимата храна за духовен растеж, – смело заяви Стела. – Четейки Го всеки ден, ние получаваме духовната храна, от която се нуждаем.

Майката бе доволна от отговорите на дъщеря си.

– Словото ни помага да познаем по-добре Господа и така да станем хора, които да приличат на Сина Му, – добави тя.

Стела прегърна майка си и двете се засмяха.