Притеснени, объркани и незнаещи как да продължат нататък не бяха само един или двама, а много повече хора. Чуваха се различни мнения, но кое от тях решава проблемите на днешното време?

Малка група младежи седяха в близкия парк и обсъждаха злободневните смущения и ограничения.

– На насилието трябва да се отвърне с още по-голям тормоз и гнет, – горещеше се Вадим.

– Живей и остави ги да си живеят живота, – примирено добави Съби.

– Чуйте, – размаха ръце Силвия, – само любовта е отговорът.

– Всяка власт действа обикновено за собствена изгода, – усмихна се иронично Тодор.

– Тогава, – завъртя неспокойно глава Вадим, – когато силните управляват слабите, има ли шанс някакъв смислен мир?

– Нашият проблем е, че сме смутени. Сърцата ни треперят от страх и опасения, – разясни положението Съби.

– И какво? Мирът е невъзможен? – злорадо попита Тодор.

– Има един, Който ни дава Своя мир, не както света ни дава,- окрилена съобщи Силвия. – За това не бива да се смущаваме и да се страхуваме.

– И кой е той? – скочиха едновременно останалите.

– Исус Христос, Божият Син, Който понесе греховете ни кръста, – поясни Силвия. – Повярвайте в това, което е направил за вас и ще имате повече от мира в сърцата си ….

Повдигна се гълчава и спор между останалите.

– Глупости, – махна с ръка Вадим и си тръгна.

– Как можа да го измислиш? – присмя ѝ се Тодор и последва Вадим.

Остана само Съби, който смутено се обърна към смаяната Силвия:

– Ще ми разкажеш ли малко повече за Този Исус?

Още от сутринта всичко му вървеше наопаки. Изтърва автобуса, а другият щеше да дойде след половин час.

Закъсняваше.

Изведнъж до него изсвириха спирачки и спя кола.

– Вики, накъде? – попита го шофьора на колата.

– О, Радо, тъкмо на време идваш, – възкликна Виктор. – Закъснявам вече.

– Къде да те хвърля? – услужливо попита Радослав.

– Пред църквата.

Колата потегли.

Когато пристигнаха Виктор бързо благодари и ускори крачка към църквата.

Хвалението бе свършило.

Нямаше много места и Виктор се настани до едно малко момче. Леко се наведе и шеговито попита детето:

– Къде според теб се намира душата на човека?

Момчето се замисли и отговори:

– Предполагам в главата, защото всички разсъждения идват от мозъка.

След това то се усмихна и се поправи:

– Не, душата е в кръвта.

– Вярно, но в кой стих го пишеше? – почеса се по главата Виктор.

Пастирът започна да проповядва и двамата млъкнаха.

Заредиха се топли дни, сякаш зимата се бе скрила някъде. Никак не бе лошо да е топло, но това подлъгва и хората, и растенията.

Ето и кокичетата подадоха вече глави. Само дърветата да не се излъжат. Ако хванат студове, пак няма да има плод.

Време като време, ако иска ще пече, ако иска може и сняг да завали.

Бальо и Пенко седяха под стария орех надигаха от време на време чашите и философстваха по много важни за тях въпроси.

– Дали осъзнаваш или не, но животът е постоянна борба за поддържане на баланса между различни противоположни сили, – започна Бальо.

– Например? – недоразбрал го, попита Пенко.

– Такава е борбата между несгодите и просперитета, – придаде си важен вид Бальо. – Не напразно е писано: „Ако се отпуснете в деня на беда, силата ви е ограничена“.

– Да разбирам какво намекваш, – усмихна се Пенко. – Все едно да си между чука и наковалнята.

– Хубаво се сети за тази поговорка, – поклати глава Бальо. – Тя ни импулсира, да не се отпускаме, да не бъдем бездейни, обезсърчени и отпаднали. Ако го направим бихме жертвали силата, която би ни помогнала да избягаме.

– Искаш да кажеш, че ако се поддам на страховете си, давам им възможност да станат реалност? – попита Пенко.

– Мъдрият човек е силен, защото знанието увеличава силата, – наблегна на думите си Бальо, чувствайки се едва ли не като мъдрец.

– Да пренебрегнем такава борба е глупаво, – присви очи Пенко. – Когато неприятностите ни приковават, нима можем да се забавляваме с идеята да се откажем?

– Несгодите подлагат на изпитание нашата издръжливост и креативност, – важно поясни Бальо. – Много често Господ използва неприятностите, за да ни помогне да усетим резервоара на вътрешната сила.

– За изпитанието добре, а просперитета? – припомни Пенко за началото на разговора.

– Тогава нещата стават сложни, – почеса се по брадата Бальо. – Всичко ни се отдава лесно, имаме много пари, всички ни ръкопляскат, но … Целостта ни е подложена на атака. Смирението е поставено на изпитание. Вярата е предизвикана. Писано е : „Който уповава на богатство ще падне, а праведния ще цъфти …..“.

– Така е, – съгласи се Пенко, – склонни сме да бъдем по-малко загрижени за поведението си, когато всичко върви добре…..

– Но, – прекъсна го Бальо и вдигна пръст на горе, – ако не внимаваме можем да се почувстваме неунищожими. Цялото ни състояние изглежда като щит пред бедствията, но тук има и друга уловка.

– Каква? – безизразно попита Пенко.

– Можем да приемем нашето богатство като доказателство, че Бог е съгласен със всичко, което вършим. За това е необходимо да прилагаме Божите стандарти, независимо от обстоятелствата.

И двамата бяха напълно уверени, че това е правилния начин.

Станка имаше доста проблеми с един човек. Успя да се откъсне от него, но болката остана.

За да забрави всичко случило се, Станка започна да се опитва чужди рани и грешки да лекува. Стараеше се да изобличава всяка несправедливост.

Опитваше се да реформира онези, които обича, а също така и световната система.

Ревността ѝ да оправи всичко друго около себе си, подчертаваше само едно. Тя не искаше да признае, че е безсилна да го направи.

Един ден нейната приятелка Донка я скастри:

– Да, светът не е такъв, какъвто трябва да бъде, но когато тръгваме да го спасяваме, поемаме ролята на Бог.

– Изобщо не съм си помисляла такова нещо, – изрази доста бурно несъгласието си Станка.

– Разбери, – заканително размаха пръст Донка, – ако се нагърбваш с такива грандиозни задачи, ти постоянно ще бъдеш заета и няма да ти остане време и енергия да се справиш със собствените си проблеми.

– И, какво? Да скръстя ръце и да чакам Бог да оправя нещата ли? – заядливо попита Станка.

– Ние сме безсилни да вършим Неговата работа, – каза спокойно Донка, – но като се съсредоточим върху собственото си възстановяване, оправяйки себе си вместо всички останали, тогава ще бъдем по-ефективни да помагаме на другите.

Ако се опитваме да оправим света, преди да помогнем на себе си и той и ние ще се чувстваме зле.

Младена бе девойка, която често се сблъскваше с предизвикателства.

Семейството ѝ бе бедно, а това още повече я стимулираше да се бори с несгодите на живота.

Тя обичаше да чете. Единствено в думите намираше утеха.

Бе тежък ден за девойката. Младена отново трябваше да се справи с грубите подмятания на двама арогантни млади хора, които работеха с нея в цеха.

Вместо да заплаче, тя се отдели през почивката на по-тихо място и отвори книгата, която бе взела със себе си.

Някой ѝ бе подарил Евангелието на Йоан и тя се зачете в Него.

Още от първите думи, сърцето ѝ се развълнува.

– Да, – каза си тя, – обичам думите, но сега разбирам, че има Вечно Слово, Което …. може да пресече мрака, …… сега и завинаги.

Младена сияеше от възторг, препрочитайки думите:

– Словото стана плът. То ме обгръща със своята любов …. И сега като Го приемам, вярвайки в Неговото име, ставам Негово дете …

Този ден Младена прегърна Божията любов и осъзна, че Бог я спасява от неволите в семейството ѝ.

Тя ревностно се зае с изучаване на Божието Слово, а всеки ден основно молитвата ѝ бе:

– Господи, дай ми думи, с които да разкажа на някого за Твоята чудна благодат и любов.

Днес Младена разнася добрите новини за Исус и с удоволствие споделя думи от Живото Слово.