Когато Васко бе малък, мечтаеше да научи сто езика. Другите му се присмиваха и го питаха:

– За какво ти са? Научи един, два, …. десетина. Сто са много.

– Искам на тези езици да разкажа на хората какво е направил за тях Исус Христос, – отговаряше сериозно на присмехите Васко. – Ако човекът отсреща не ме разбира, как ще повярва в спасителното дело на Божия Син?

Минаха години. Васко знаеше два-три езика и на още пет можеше да разкаже Евангелската вест. Толкова му бяха силите.

Един ден той видя един кореец да проси пред търговския център. Колко жалко корейския не бе между езиците, които можеше да използва.

Просякът също не знаеше български, нито можеше да обясни как е стигнал до тук. Той не искаше пари, нуждаеше се от храна.

За това не бе нужен някакъв специален език. Очите на корееца говореха красноречиво за това.

Васко хвана мъжът за ръка и го заведе в едно заведение. Там му поръча супа и хляб.

Мъжът сложи длан на сърцето си и леко наклони глава напред.

Васко го потупа по рамото и си помисли: „Заради Теб, Господи“.

По-късно, когато крачеше към дома си, младият мъж осъзна, че това бе най-добрата му проповед.

Ирена набързо прибра нещата в чантата си и тръгна към работата си. Краката ѝ бяха малки и тя се движеше толкова бързо, колкото те ѝ позволяваха.

Ръцете ѝ се препълниха с торбички от близкия супермаркет. В тях имаше всичко от което се нуждаеше тя и детето ѝ.

Тежката чанта се плъзна от раменете ѝ и тъй като нямаше свободна ръка да я вдигне обратно, тя се впи в лакътя ѝ.

Най-после влезе в сградата, където работеше. Пред нея на няколко крачки бързаше нейн колега.

Когато Ирена стигна до тежката вратата, тя се затръшна пред нея.

– Такъв е животът ми, – изохка напрегнато Ирена. – Загрижен, забързан и подтискащ. Боря се. Стремя се, но съм разбита. Опитвах се да нося повече отколкото мога, но изоставам. Нима Бог имаше само това за мен?

Потопена в разочарованието си, Ирена долови тих Глас:

– Познавам те от утробата на майка ти. Изваяхте грижовно с прецизност. Направих го не само поради огромната Си любов към теб, но и за определена цел. И докато вдъхвах живот в дробовете ти, усмихвах се нежно и гордо за бъдещето ти. Не осъзнаваш ли, че те направих за време като това?

Ирена притихнала слушаше, а сълзите напираха в очите ѝ.

Гласът продължи:

– Знаех за предизвикателствата, пред които щеше да се изправиш, грешните решения, които щеше да вземеш. Очаквах сълзите ти на съжаление, които щеше да изплачеш. Видях и годините, които щеше да загубиш, преследвайки неща, различни от лицето ми. Знаех ги и Съм ги използвал.

Ирена въздъхна дълбоко и призна:

– Вярно е, но като че ли всичко това не съм го забелязвала.

– Когато си мислеше, че не можеш, Аз бях там. Когато не ме чуваше, чаках, за да ме повикаш. Когато се проваляш, чувстваш се недостатъчна или пропадаше, всички тези неща се случваха, за да се научиш да разчиташ на Мен.

Ирена бе навела глава. Думите покълнаха и започнаха да изграждат нещо ново в нея.

– Запомни едно, – отбеляза Гласът, – ти не си сама. Не си изоставена. Аз съм с теб. Когато се почувстваш претоварена, просто знай, че Съм до теб и заедно можем много повече.

Христо бе обвинен несправедливо и това му причини голяма болка.

Той се опита да зарови огорчението си дълбоко в себе си и да забрави, но това не му помогна, а изостряше още повече нещата особено, когато след поредното обвинение спомените се връщаха.

Болката от миналото се превръщаше в грешки и страдание в бъдещето.

Христо оставаше безсилен, когато бе смущаван отново от някое безжалостно нараняване. Губеше контрол над чувствата си, които толкова много искаше да ги прикрие.

– Какво да направя за да разсея и премахна тази болка? – питаше отчаяно Христо приятеля си. – Не мога да овладея гнева си.

– Нима смяташ, че като натъпчеш всичко навътре, ще забравиш и изтриеш случилото се? – с въпрос му отговори Захари. – В крайна сметка рано или късно тези чувства ще излязат на повърхността.

– И какво ме съветваш да направя?

– Бъди честен относно нараняванията си в миналото …..

– Само това? – бързо го прекъсна Христо. – Каква полза ще имам от едно признание?

– Трябва да се научиш да прощаваш, – подчерта явно Захари. – Това е може би най-важното за теб.

– Да прощавам?! – възкликна Христо, – Лесно е да се каже.

– Виж, Бог ни е простил и ние трябва да прощаваме ……

– Това е непосилно за мен, – Христо отново прекъсна приятеля си и се хвана с две ръце за главата.

– В противен случай, ти се изкарваш по-голям от Господа, – укори го Захари.

Христо трепна. Тръсна глава и вече успокоен каза:

– Бог е над всичко. Трябва да се науча да прощавам …. Господи помогни ми да го направя.

Мрачен и подтискащ ден. Настъпи вечерта. Мрака проникваше неканен в душите на хората.

Елена се въртеше в мекото и удобно легло, но усещаше неспокойствие.

Тя се опитваше да усети Ръката, която я държеше и водеше нозете ѝ по стръмния и хлъзгав път на страданието, но увия сякаш Тя бе изчезнала.

Елена с натежало от тъга сърце попита:

– Господи, защо постъпваш така с мен? Защо толкова често ми изпращаш остри и непоносими болки? Не разбираш ли, че това ми пречи да помагам на тези, които са в нужда?

За миг тишината в стаята бе нарушена от пукането на дървата в печката. Чу се тих, нежен звук. Музика като трепет на птица.

– Какво е това? – изненада се Елена. – Птичка пее по това време на годината и то през нощта?!

Изведнъж тя откри източника на сладките мелодични звуци.

– Това идва от дърветата в печката, – възкликна тя.

Пламъкът бе освободил песента, скрита в дървата, които бяха част от стария дъб.

– Може би той е съчинил тази песен, – каза си Елена, мислейки за старото дърво, – когато птиците весело са чуруликали в клоните му. Яркото слънце е огрявало свежата зеленина.

И тя си спомни топлите летни дни.

– Навярно кората е запечатала отдавна забравена мелодия, – продължи да разсъждава Елена. – И когато безмилостните огнени езици поглъщаха това, което бе останало от стария дъб, можеше да се чуе песента му.

Това наведе Елена на размисъл.

За броени секунди лицето ѝ засия.

– Така и пламъкът на страданието трябва да извлича песни на хваление, извиращи от сърцето ни, – заяви категорично тя. – По този начин ние се очистваме и Бог се прославя чрез нас.

В този свят може да сме студени и безчувствени, но пламъкът на изпитните, ще извлече от сърцето ни песен на надежда в Господа и радост от подчинение на Неговата воля.

Ако сме корави и апатични нека огънят се запали седем пъти по-силно от обикновеното.

Михаил всяка вечер поглеждаше през прозореца и ако нямаше облаци, дълго съзерцаваше небето.

Беше лято и небето рядко се помрачаваше, а звездите грееха ярко на тъмния небосвод.

Една вечер бащата на Михаил попита:

– Мишо, с какво толкова те привлича нощното небе?

– Виждаш ли малките светлинки? – попита момчето. – Това са миниатюрни живи същества, които са седнали на купола на тъмния небосвод.

Бащата изгледа изненадано сина си. И преди да му обясни каквото и да е, Михаил възторжено продължи да споделя мислите си относно това, което толкова обичаше да наблюдава:

– А знаеш ли как разговарят тези светещи същества? – очите на Михаил сияеха.

– Как? – изненадано попита бащата.

– Заслушай се. Чуваш ли ги? Това са техните гласове…..

В прохладната нощ се долавяха песните на щурците.

Бащата се засмя. За него това бе детска фантазия.

Той успя да хване един щурец, показа го на сина си и започна да го убеждава:

– Ето това издава звуците, които чуваш. Звездите не са живи. Те представляват огромно количество сгъстена плазма и са разположени на голямо разстояние една от друга. Изглеждат малки, защото са много далеч от нас.

Михаил спря да наблюдава небето.

Той порасна и възмъжа. Натрупа и значителен житейски опит.

Но най-ценното за него си остана едно.

Разбирането, че звездите са живи и си говорят, само че ние не винаги ги чуваме и разбираме.