Марта ходи с Бога четиридесет години. Тя бе спасена, изкупена и следваща Христос.

Дойде време и Марта застана пред трона. И за първи път осъзна какво е пропуснала.

Тя усещаше вълните струящи от Божия Син и изпитваше огромно удоволствие.

– Аз можех да пия от този кладенец на духовна наслада всеки ден на земята. Просто трябваше да срещна Твоето сърце и Твоята красота. Животът щеше да е много по-хубав. Много неща щяха да се променят. Щях да постигна много повече.

Възлюбени, не е нужно да чакаме, за да изпитаме дълбоките удоволствия!

Бог е отредил на човешкото сърце да ги изпита още в този живот. За нас не е задължително да продължим както поколенията, без трансформиращо откровение.

Основният начин да ходим в Духа е чрез поддържане на активен диалог с Него. Това е ключът към нашето обновление.

Борът се присмя на клонката:

– Ти ще бъдеш същата и след смъртта си, каквато си и сега. Тънка и малка. По-добре е да те няма на света. По-добра не би станала. За какво биха те употребили изобщо? Освен това аз съм по-близо до небето от теб.

Малката клонка не се обиди, а каза:

– От живота си не се оплаквам. Дори и да не ставам за нищо, аз съм запазена от пагуба и от брадвата не се страхувам. Не почитам опасностите. А ти имай всичко, за което си мечтаеш.

Борът започна мощно да се смее:

– Нещастнице, какво разбираш ти?

Клонката продължи без да се смущава:

– Не ме откарват в селската къща, за да я отоплява. нито ме вземат за строеж, когато строят.

Борът продължаваше да ѝ се присмива и да я унижава.

След два дена дойдоха и отсякоха бора. Влачиха го в гората, докато го докараха до селския дом, където щяха да се отопляват с него.

Високомерието бе напуснало бора.

А клонката остана здрава и читава.

Кучетата в стадото започнаха яростно да се бият. Повода бе съвсем малак, намерена кост от заклано животно.

Вълкът ги наблюдаваше и му бе весело. Той искаше в тази суматоха да си вземе своя дял.

Кучетата не забелязаха вълкът, когато нападна стадото. Звяра се втурна в стадото и грабна една овца.

Стадото се разблея уплашено и кучетата спряха разправията си. Те видяха бягащия вълк с овцата, но той бе взел преднина и бързо потъна в гората.

Кучетата с подвити опашки се върнаха при стадото. Чувстваха се виновни.

Без ропот понесоха наказанието си от стопанина си.

Когато хората са в раздор помежду си, те не виждат надвисналата заплаха. Последствията са печални.

Кочияшът бе се натряскал пак. Той вдигаше камшика и яростно удряше по конете.

Животните страдаха, но ако можеше този човек да чуе какво казваха, щеше да изтрезнее.

– Защо ни удряш така силно? – викаше един от конете. – Защото така ти хареса?

– Ние караме файтона редовно, – добавяше друг, – а ти седиш тук насила, за да изкараш нещо и да го изпиеш след това. Затова се държиш така грубо с нас.

– Не ние, а ти си виновен сам за живота си, – ядосваше се трети и заканително разтърсваше глава. – Тебе трябва да набият, за да се вразумиш.

Теодор бе само на три години, но ходеше с майка си да разтоварва хранителни стоки от микробус за нуждаещите се в района.

Една неделя майка му каза:

– Днес няма да ходим, защото микробуса се е развалил.

– О, не, – възкликна с тревога малкият Теодор. – Как ще доставят храната на хората?

– Трябва да се съберат пари и да се купи нов микробус, – обясни майка му.

Теодор се усмихна:

– Аз имам пари.

Той излезе от стаята си и след малко донесе пластмасов буркан пълен с монети. Богатството на Теодор бе около 30 лева.

Въпреки, че малчугана нямаше много, Бог събра жертвеното му приношение с даренията от други хора. И така бе осигурен нов микробус, който обслужваше района.

Малка сума, предложена щедро, винаги е повече от достатъчна, когато се постави в Божите ръце.

Когато се фокусираме върху това, което нямаме, рискуваме да пропуснем да гледаме как Бог прави велики неща с това, което имаме.