Облачно са очакване да завали, но се размина. Днес разговора в заведението на селото бе за дълголетието.

Драгой се протегна и заяви:

– Днес четох за някакъв китайски свещеник, който живял 110 години.

– Бре, бре. бре, – възкликнаха останалите.

– Обикновено столетниците разкриват тайните на дълголетието си. Той обяснил ли е нещо по този повод? – попита Сава.

– Някои от тях имат твърде странни навици, – усмихна се Добри. – Пият сок от моркови или уиски и какви ли не щуротии.

– Вижте, съветите на този китайски свещеник, бяха много по-трудни, – подчерта Драгой.

– Давай да ги видим, – подкани го Симо.

– Те са много, за това си ги написах, – обясни Драгой.

Извади един лист хартия и зачете:

– Без пушене.

– Е, това всеки го знае, – обади се Добри.

– Не го прекъсвай, чети по-нататък, – подкани го Симо.

– Без гняв.

– Да излезем тогава от социалните медии, – подхвърли Младен.

– Тихо де …, смъмри го някой.

– Без алкохол.

– Е, поне малко на върха на езика не може ли? – сбърчи нос бай Асен, той често обичаше да обръща чашката.

– Стига, така няма да стигнем до края, – замърмори Манол.

– Без преяждане.

– От какво ще преядем? Като гледам цените в магазина ми се отяжда, – не се стърпя бай Асен.

– Сссс, млъкнете най сетне, – възнегодуваха няколко човека.

– Постоянни упражнения.

– Цял ден си копаме градинката, това малко ли е? – отново се обади бай Асен.

– Коментарите после, – отбеляза Симо.

– Постоянна молитва.

– Да седя цял ден и да се моля, че кой ще ми свърши работата в къщи? – изропта Манол.

– Нали се разбрахме, накрая да обсъждаме, – въздъхна тежко Симо.

– Без грубости.

– Като се ядоса човек, как няма да псува? Е, нагрубяваме се, но то отминава, – коментарът бе на бай Асен.

Отново се зашътка за тишина, но Драгой каза:

– Няма повече.

– То стига, – вдигна рамене Младен, – звучи като много работа. Мен ако питате, май трябва да се задоволим да доживеем до 90.

Другите закимаха глави в съгласие.

Поразхлади се и хората дори следобедите се разшаваха навън. Къде валя, къде отмина, но поне не бе горещо. Полъхваше ветрец, а това бе удобно за разговори.

Пред старата кръчма на селото се бяха събрали няколко мъже и бурно разговаряха.

– Чуйте още през 1930 г. икономиста Джон Кейнс предлага в рамките на сто години технологичният и икономически напредък да доведе хората до точка, в която ще работим само три часа на ден и петнадесет часа седмично, – подчерта гордо Камен, винаги осведомен и според другите най- много знаещ.

– Какво ще правим с цялото си свободно време? – попита Стойко.

– Така е озаглавил и есето си този икономист тогава, – поясни Камен.

– Като гледам, изминали са повече деветдесет години от писанията на този икономист, но технологиите, вместо да създаде повече свободно време, ни направи по-заети от всякога, – не остана назад и Драго.

– Вярно е, дните ни са препълнени, – бързо смутолеви Първан.

– И то не с ежедневни задачи като пътуване и приготвяне на храна, защото те отнемат много по-малко време, – допълни Драго.

– Все пак живота ни е много забързан, – изказа се и мълчаливеца Марин.

– Освен това, погледни хората, особено младите, върви забол поглед в телефона си. Седнат да ядат, погледа им пак в него. Разговарят от време на време, ако това изобщо може да се нарече общение, – поклати недоволно глава бай Лазар.

– Ох, накъде се е забързал този свят?! – изохка чичо Сава.

Николай обичаше да се катери по скалите. Неговият приятел Калин го осигуряваше. Той закрепваше въжето.

Един ден Николай се катереше по много трудна за изкачване скала. Той бе изтощен и искаше да се откаже.

– Калине, свали ме на земята. Не мога повече, – Николай помоли приятеля си.

Калин го подкани:

– Стигнал си твърде далеч, за да се откажеш.

Увиснал във въздуха Николай реши да продължи. Учудващо, но той успя да се свърже отново със скалата и да завърши изкачването благодарение на насърчението на своя приятел.

В ранната църква последователите на Исус се насърчавали един друг да продължат да следват своя Господ и да проявяват състрадание.

Чрез Своята смърт и възкресение Исус ни свърза един с друг. Следователно, ние имаме отговорността и привилегията с Божията възможност да насърчим събратята си по вяра.

Когато кралица Елизабет II посети Нигерия през 1956 г., тя положи венец на надгробния камък на шотландката .

Мери не отиде в Африка под ръководството на британската корона. Тя служеше на друг цар.

Дете на баща насилник, алкохолик и ревностна майка християнка, Мери научи как да оцелява в бедняшките квартали на Шотландия.

Като младо момиче тя четеше редовно своята Библия. Заради насилието на земния ѝ баща, Мери се страхуваше да говори пред мъже, но никога не се съмняваше в безусловната любов на Своя Небесен Баща.

Когато научи за смъртта на д-р Дейвид Ливингстън в Африка, тя беше дълбоко развълнувана от молбата му някой да довърши работата му.

През 1876 г. тя отплава за Западна Африка. Много страхове, в резултат от травматичното ѝ детство, я преследваха. Но един по един тя ги преодоляваше и се превръщаше в част от африканската общност.

Мери се грижеше за изоставени деца. Застана твърдо срещу малтретирането и обичаше африканския народ с цялото си сърце.

Когато я наградиха с Малтийски кръст, тя го запази в тайна.

След смъртта ѝ вярващите изпяха „ Слава на Бога, от когото произтичат всички благословии “ в памет на Мери Слесър, която бе намерила силата да преодолее кошмарното си детство и да протегне ръка на други малтретирани момчета и момичета.

Преодоляването на личните страхове е процес, който продължава понякога цял живот.

Това е възможно само със знанието, че любовта е по-голяма от страха и че Бог ни обича безкрайно много.

У Петко тази година се случи много добра реколта от полето. Той много се зарадва на това изобилие.

Покани приятелите си на празнична трапеза, за да отпразнува успеха си.

Рангел го посъветва:

– Благодари на Бога за изобилието на плодовете си.

Но Петко отговори горделиво:

– Защо трябва да благодаря на Бога? Всичко дължа на ръцете си. Я вижте какви мазоли са ми излезли на тях.

На следващата година, колкото и усилия да полагаше Петко, реколтата се оказа много слаба.

– За съжаление, тази година нищо не успях да изкарам, – оплака се Петко.

Чу го Рангел и го попита:

– Къде ти са ръцете с мазолите?