Беше време когато Рени се страхуваше да ходи на училище. Уроците ѝ бяха интересни и тя запаметяваше всичко още в клас, но една група момичета я тормозеха. Често ѝ правеха жестоки шеги.

За да се скри през междучасието от тях, Рени влизаше в училищната библиотека, където разглеждаше и четеше струпаните там книги.

Един ден тя прочете името „Исус“.

Нещо трепна в нея и тя бе сигурна:

– Това е Някой, Който ме обича.

През следващите дни, очаквайки предстоящото мъчение, Рени прошепна:

– Исусе, защити ме.

Така тя се чувстваше по-спокойна, защото предполагаше, че Той бди над нея.

С времето на момичетата им омръзна да дразнят Рени и я оставиха намира.

Минаха много години, но доверието в Неговото име, продължаваше да крепи Рени в трудните моменти.

Тя започна да чете Божието Слово и разбра, че Исус е Истината, Пътя и Живота.

Рени като малко момиченце призова Името Му и не съжаляваше по-късно за това.

Нека и ние да Му се доверим напълно, защото Той е Този, Който ни обича.

Облачно. От времена време слънцето се показваше и пак се скриваше. По едно време дори прикапа. После дъждът се засили и спря.

Васил гледаше небето, гледаше локвите и мърмореше под носа си:

– Животът не е лесен. Колкото остарявам, толкова по-трудно става. Някои сякаш нарочно привличат трудностите, а други си живеят без много затруднения.

– Тежат ли ти годините? – обади се комшията Тодор. – Не може да не се сблъскаш със затруднения.

– Понякога се чудя дали изобщо ще се справя, – въздъхна Васил.

– Бог е обещал да ни приве ….

– Господ, а какво прави Той? – прекъсна го яростно Васил. – Става ли по-лесно в живота ни?

– Бог не е казал, че ще ни се разминат проблемите, но Той ни дава ресурси и Своя Дух, Който ще ни преведе през тези проблеми. Какво по-добро от това може да бъде за нас? – добродушно се усмихна Тодор.

– И каква ти е ползата като теглиш и ти като другите? – махна с ръка Васил.

– Бедствията съкрушават някои, а други след като ги преминат, чупят рекорди. Виж, ако я няма зимата, пролетта няма да ни се струва толкова приятна. Ако не опиташ несгодите, успехът няма да те споходи.

– Приказвай си, каквото си искаш, но ме остави сам да се блъскам в орисията си, – недоволно размаха ръце Васил.

Това бе една дългоочаквана почивка. И те не можаха да повярват, когато тя се осъществи.

Янко и Светла отседнаха в един прекрасен стар крайбрежен хотел с огромни прозорци и дебели каменни стени.

Един ден в района се разрази буря. Разбунтуваното море яростно удряше по стъклата на прозорците и по вратите.

Хората в хотела бяха спокойни. Стените на сградата бяха каменни, солидни и здрави.

Янко се загледа навън и попита:

– Това напомня ли ти на нещо?

– Бурята е като кризите, които ни връхлитат в този свят, – бързо отговори Светла.

– В такова време, – отбеляза Янко, – Бог използва нас, за да помогнем на уязвените да намерят безопасност.

Бурята отмина. Морето се успокои, а чайките започнаха безгрижно да прелитат.

– Все още си мисля за тези, – Светла премести падналия кичур коса зад ухото си, – които са изправени пред природни бедствия или бягат от „безмилостни“ режими.

– Богът на убежището ни дава сили за такива, за да им помогнем да намерят безопасност не само сега, но и занапред, – подчерта Янко.

– Да, Той е защита за бедните, прибежище за нуждаещите се в бедата им, укритие при буря и сянка при пек, – усмихна се Светла.

Днес Тимотей имаше необичайна среща. Както се разхождаше, се натъкна на овчар с много животни.

– Колко овце и кози имаш? – попита Тимотей.

– Две хиляди. Имам най-голямото стадо в този район, – похвали се овчарят. – Все още познавам всяко едно от тях. Те са ми като семейство.

– Те са толкова много – изненада се Тимотей – и познаваш всяко едно от тях?

– Всеки ден съм със стадото. Ние сме здраво свързани. …. Това не е бизнес.

– Губил ли си овца или коза? – поинтересува се Тимотей.

– Да, но винаги съм търсил изгубените, докато не ги намеря — живи или мъртви. Има само една овца, която не можах да намеря и до днес се притеснявам за нея, – сподели с болка овчарят.

Тимотей бе пастир в една малка църква. След разговора с овчаря сериозно се замисли:

– Дали наистина съм бил толкова загрижен за повереното ми стадо? Колко е хубаво, когато радостното провъзгласявам добрата Вест, но когато загубя някоя овца се разочаровам и дълбоко скърбя.

Има много мъже и жени, които носят бремето за тези, които са се върнали в света, но най-тежко е на пастира.

Църквата трябва да расте, но първата грижа е да не се загубят овцете, които са влезли вече в Божията кошара.

Ирена стоеше на хълма и гледката я опияняваше. Слънчевите лъчи обливаха ярко долината и я правеха приказна.

Тя за малко се бе върнала в бащиния си дом, преди да замине със съпруга си на друго място да служи.

– Ех, ако можеше да останем, – въздишаше тежко Ирена. – Щях да се чувствам по-добре, ако бях по-близко до майка ми. А и работата ми, в нея имаше такъв голям потенциал…..

Внезапно тя долови глас:

– Спри да гледаш назад. Насочи погледа си към мястото, където ти предстои да бъдеш.

Тези думи поразиха дълбоко Ирена и тя си спомни за жената на Лот.

Осъзнавайки се, тя извика:

– Какво направих? Сравняването на миналия живот със сегашния ограби мира ми.

Без да разбира Ирена бе силно привързана към дома си, кариерата и отговорностите, които имаше досега.

Но тя откликна на Божите нежни предупреждения и се фокусира върху Господното присъствие.

Божията любов, напътствие и цел върнаха мира в душата ѝ.