Празник бе, така наречената Лазарова събота.

Една група от младежи се бе събрала да обсъди причината за празнуването.

– Това е една невероятна история, – махна перчема си от очите Стойо.

– Удивителна е, защото в нея виждаме Христос плачещ, скръбен и възмутен в духа, – отбеляза Драгой.

– Творецът е плачел над унищоженото творение, – забеляза Трифон.

– Това е плачът на Любовта над живота, който Го е предал, – добави Сава.

– Те взеха приятеля на Исус, и го скриха под камък, защото той вече смърдеше и живите вече се страхуваха да бъдат с него. Всички без изключение знаеха, че един ден ще се сблъскат с това слизане в царството на тлението и мрака, – уточни Йовко.

– Наистина Исус проля сълзи, понеже скърбеше, – потвърди Драгой. – Така бе предизвикана смъртта като последен враг.

– Там, във Витания, на гроба на един приятел, настъпва часът на Христос, за който Той копнееше, – постара се да обясни Матей. – Това бе часът на последната среща и борба между светлината и мрака, който се бе възцарил в света и го бе превърнал в царството на смъртта. Христос хвърли това предизвикателство като прояви силата на Божествената любов.

Мирон бе свел рамене и говореше почти шепнешком:

– Не исках да го правя. Зная, че трябваше да спра да негодувам и да не се гневя, но се раздразних, а това не бе добро.

Днес той отново бе кипнал, а сега съжаляваше.

– Сякаш хората нарочно гледат да ме провокират, – Мирон търсеше оправдание в ситуацията.

Той вдигна ръце и изпухтя:

– Старая се всичко да е наред. Нима те не разбират, че не харесвам, когато ми се присмиват.

Мирон тежко въздъхна:

– Да, просто се оправдавам. Наясно съм, че наранявам хората, когато се ядосам. И не само тях, а и Бога.

Очите му се напълниха със сълзи и той падна на колене:

– Прости ми, Господи. Помогни ми да поискам прошка от хората, които обидих. Замени гнева ми с вътрешен мир. Нека повече да слушам и по-малко да викам. Зная, че Ти всичко ще наредиш така, както е най-добре. Благодаря ти за благостта и милостта към мен.

Дончо бе напрегнат. Сутринта сподели с приятеля си Алекс:

– Вярвам, че споделената вяра в Христос е основата на всеки брак. Имам среща с невероятна красавица, но тя не е християнка. Какво да правя?

– Лошо е да се „впрегнеш“ с невярващ, – тъжно констатира Алекс.

– Аз изглеждам посредствено, а сега ми се дава шанс да изляза с красиво момиче. Защо да не бъда с нея? Това не е ли една нормална възможност за мен? – попита Дончо.

– Повярвай ми, не е, – отговори Алекс.

– Вярата ми в Исус е много важна за живота ми. Мисля, че срещите могат да бъдат забавни, но също така трябва да бъдат целенасочени, като част от разбирането на решението за брак. …. Също така мисля, че Таня е възхитителна. Какво да правя?

– Поредната съблазън, която иска да те отдалечи от Бога, – поклати глава Алекс.

Дончо разроши косата си с длани и тежко въздъхна:

– Моли се за мен, Алекс, да намеря мъдрост и напътствие за това трудно решение.

– Дадена ти е мъдрост за това. Просто трябва да я приемеш. Писанието е точно и категорично:“Не се впрягайте с невярващите; защото, какво общо имат правдата и беззаконието? Или какво общение има светлината с тъмнината? И какво съгласие има между Христос и Велиал? Или какво съучастие има вярващият с невярващия?“ – отсече всякакво придумване и отклонение по-нататък Алекс.

Жоро бе привлечен от ласките на чужда жена:

– Мъжът ми замина за две седмици. Ела ми на гости. Приготвила съм ти приятна изненада.

И той отиде след нея като безумен, а това бе против живота му.

Жоро се самоуспокои:

– Никой няма да разбере.

Той не осъзнаваше каква висока цена щеше да плати. Това не бе само срам. Освен финансова го заплашваше и физическа опасност, ако разбереше гневливият съпруг.

Но нали Бог знае.

Сладникавото гласче на врага нашепваше на ухото на Жоро:

– Е, можеш да се покаеш и по-късно. Какво толкова?

Но Жоро не осъзнаваше, че който се изкушава под предлог, че покаянието е лесно, ще разбере накрая, че това е доста трудна работа, защото сърцето му щеше да стане твърдо и отчаяно, за да търси изход от ситуацията.

Освен това той погубваше собствената си душа.

Не се хващайте на този похват на врага.

Катерина наблюдаваше родителите си и им се чудеше:

– Кога най-сетне ще пораснат. Светът се променя, но те не.

– Какво толкова, – опита се да я успокои приятелката и Магда, – те са вече хора на възраст. За кога ще се променят?

– Все още имат години напред, не са толкова стари, – нервничеше Катерина, – Чудя се на акъла им, разговарят с хората в магазина, носят облекло, което отдавна е излязло от мода, канят приятелите си на вечеря, вместо да им пишат съобщения.

– Е, не е чак толкова лошо, – усмихна се Магда. – Може да се понесе.

– Изглежда сякаш се чувстват комфортно в собствената си кожа, – продължи с критиката си Катерина. – Казвам им, но те не искат да се поправят.

– Какво им се обясняваш, – махна с ръка Магда.

– Имат странни хобита, – намръщи се Катерина. – Майка ми си е засадила цяла билкова градинка, а баща ми опушва месо по не знам каква рецепта.

– Наистина е странно, – изпухтя Магда. – Звучи ми глупаво.

– Вечер споделят с приятели как е минал деня, а после изразяват чувствата и емоциите си и всичко това на глас, – възмущаваше се Катерина. – Просто ми е неудобно да ги гледам как се излагат.

Приятелката ѝ само въздъхна.

– Не мога да се примиря, – тропна с крак Катерина. – Толкова много говорене, а могат мълчаливо да се взират в телефоните си и без толкова много шум, пак да разговарят с приятелите си.