Петър работеше в градината. В нея той отглеждаше предимно цветя. Е, бодваше по малко чушки, домати , лук, репички, …, но основно място в градината и около алеята пред къщата заемаха цветята.
Забеляза, че една зимна роза започва да цъфти. Това го изпълни с радост, но и с тъга.
– Студът така или иначе ще я убие, – каза си Петър, – по-добре да я подрежа и да я прибера в къщи.
След няколко дена розата разцъфна и изпълни стаята със своя чуден аромат.
Тази миризма на цветето върна Петър в детството. Тогава често ходеше при баба си на село.
– Нейната къща беше пълна с рози, – въздъхна Петър. – Дядо си почиваше на люлеещия се стол, а на двора тичаше техният любим лабрадор. Баба най-много грижи полагаше за цветята, особено за розите.
Тази любов към цветята, Петър бе наследил от баба си.
Когато и да се върнеше назад в годините, от всички спомени, най-ярък бе този за розите.
Изведнъж Петър се размисли за духовния си живот.
– За какво съм създаден? – попита Петър. – Да разнасям ароматът от познаването на Бога навсякъде. Но това става, когато следваме примера на Христос в любов и грижа за другите.
Както ароматът на розите предизвика спомени, така и нашият живот трябва да напомня на хората за Божията любов и грижа.
– Нека животът ни бъде благоухание за тези, които имат нужда да научат, колко много ни обичаш, Господи, – каза Петър, като високо вдигна ръце си нагоре.