Валери седеше в един от фотьойлите покрит с бежова кожа, Беше преметнал крак върху крак. Под мишниците на джинсовата му риза, се очертаваха големи петна от пот. Държеше книга в ръцете си и задълбочено четеше. Той не усети, когато Тимо синът му влезе.
– Татко, – тихо каза Тимо.
Старият човек повдигна очи, погледна сина си за миг и пак забоде поглед в книгата.
– Мама току що ми каза …. – разколебан от отношението на баща си Тимо млъкна.
– Какво ти каза? – прокашля се баща му.
– Че имаш рак.
Настъпи неловко мълчание.
– Мога ли да седна? – попита Тимо.
Бащата направи равнодушен жест с ръката.
– Татко, много съжалявам …..
– За какво съжаляваш?
– Че си болен.
– Не съм болен, – махна баща му недоволно с ръка.
– Татко, искам да говоря с теб…..
Баща му продължаваше да гледа край него и да мълчи.
– Ти нищо не разбираш, – изкрещя баща му. – Ти никога не си бил истински Драганов и няма да бъдеш.
– Кажи ми, татко, моля те ….
– Не съм длъжен да ти давам обяснения, – каза бащата. – Ти не си ми съдник. Винаги си се интересувал само от себе си. Беше и ще си останеш егоист. Ето и сега, си дошъл да разчистиш сметките си с мен. Аз още се движа и косата ми не е опадала. Пъзльо, фантазьор и неудачник си ти.
Тимо запази самообладание и се учуди на това. Колко пъти такива думи го бяха уцелвали в сърцето, стискаха го за гърлото и го задушаваха. Пренебрежението, с което баща му се отнасяше към него, вече не му причиняваше болка и не стъпкваше самочувствието му.
Можеше да издържи презрителните погледи на баща си. Усети как гърбът му се изпъна, раменете му се изправиха. В тялото му се вля нова сила.
– Аз също съм Драганов, – каза спокойно Тимо. – Може би не този, който си искал. Но и ти се лъжеш за мен.
– Не ставай смешен, – каза бащата. – Говориш като някой поп.
– Бях смешен, татко, когато се опитвах да бъда друг. Опитвах се да ти се харесам. През всичките тези години се чувствах доста зле в неумението и огорчението си.
– Свърши ли, глупако? – леко се привдигната бащата от фотьойла.
– Имам си име. Казвам се Тимотей. Хубаво име, ти си ми го дал.
– Това ли беше всичко?
– Има още, – Тимо се задъха от вълнение. – Нарече ме пропаднал син, но вече няма да бъда такъв. Дойдох да ти поискам прошка. Животът ми все още не е провален, за него има надежда.
Бащата дълго гледа сина си. Лицето му се вкамени, стана мрачно и той извика:
– Ти си луд. Такива като теб не трябва да пускат сред хората. Ти си напълно превъртял.
Тимо стана. Чувстваше, че отново се е провалил. Към това се прибави съчувствие и безсилие. Изведнъж баща му се бе смалил. Не бе останало нищо от самонадеяния деспот в него.
Пред Тимо стоеше дребен човечец с безкръвни устни и изкривени от подаграта пръсти…..