Никой не го избра, никой не го взе. То дори раздразни котката, която го бе родила. Тогава стопаните решиха да го изхвърлят на улицата.
Но то оживя, не умря и се пребори за живота си. Не изпитваше страх. Хранеше се от контейнера. Криеше се от силните викове и хвърлените по него пръчки.
Хората, когато го гледаха се възмущаваха:
– Какво уродливо коте!
Даже злите котки и кучета го избягваха. То кротко търпеше, очаквайки някой да го помилва. Не познаваше омразата и отмъщението.
Приближаваше децата, търсейки ласка. Някаква възрастна жена болна от сърце му слагаше в една стара консервена кутия малко месце. А то радостно се отъркваше в краката й и благодарно мяукаше.
Един ден кооперацията се пробуди от страшен вик:
– Мерцедес блъсна изродчето.
То лежеше на една страна и жално мяукаше от болка. Всичко около него бе обляно в кръв. То хрипеше, задъхваше се…Опита се да пропълзи… Кой ще му помогне, кой ще го спаси?
Към телцето му нежно се докосна човешка ръка. Човекът бе инвалид..
Котенцето замърка усетило топлина, ласка и съпричасност към болката му. В очите му имаше толкова много болка и толкова много страдание…. Умирайки, то чакаше от хората състрадание…
Човекът взе в ръцете си треперещото телце и му прошепна:
– Потърпи, мой красавецо! Аз съм до теб…
Покри телцето с шала си и внимателно го понесе към дома си.
След време един възрастен понакуцващ човек водеше на разходка котарак.
– Но това не е ли малкото уродливо котенце? Какъв красавец е станал! – понесе се шепот от околните.
Котаракът ни на крачка не се отдалечава от инвалида, следва го като куче.
Каква преданост, каква обич, това е празник за очите! Това не е коте, а прелест! Заслужена награда!