Две жени се разхождаха по крайбрежната част на града. Обикновена разходка, с участие в шеговит конкурс и спечелена играчка, за постигната победа в него.

Жените бяха спечелили огромен мечок, който приеха със смях, като награда за ловко хвърляне на стрелички по балони.

Радвайки се по детски, жените започнаха да се оглеждат за някое дете, така че играчката да си намери свой господар.

Скоро те видяха малчуган на около пет години, който здраво стискаше ръката на баща си, а в същото време риташе гладко камъче, което със звън се удряше в бордюра и отново се връщаше в краката на момчето.

– Виж какво мече, – без да се уговарят двете жени отидоха при детето. – Харесва ли ти? Взимай го, твое е! Радваме се, че можахме да те ощастливим с тази играчка.

След известно мълчание, момчето изрече обичайната дума за такива случаи:

– Благодаря.

В тази внезапно оформила се компания всички се усмихваха, освен бащата на момчето, който гледаше към пода и за изненада на всички в очите му се появиха сълзи.

– Това е първата дума, – каза бащата, – която синът ми произнася след дълго мълчание. Когато баба му почина той спря изведнъж да говори.

Благодаря, обикновена дума, която за много се оказва доста сложна по различни причини. За някои тя е просто вежливост, други и придават религиозно значение, а тя е просто съкращение – благо даря на някого.