Лятното слънце изгряваше на хоризонта. Леля Дарина, съседката на Мая я повика с пръст и прошепна:

– Ела да видиш!

– Къде? – Мая потърси с очи посоката, която ѝ показваше Дарина.

На ветропоказателя на предната веранда на съседката имаше малка чаена чашка, пълна със слама, стояща върху метална степенка.

– Гнездо на колибри, – прошепна щастлива Дарина. – Виждаш ли бебетата?

Две малки човки като карфици, едва-едва се забелязваха. Те бяха насочени нагоре.

– Те чакат майка си, – усмихна се Дарина.

Мая извади телефона си, готова да ги заснеме.

– Не толкова близко, – укори я Дарина. – Ще изплашиш майката.

От тогава двете отдалеч следяха семейството колибри.

Но това не трая дълго.

След една седмица майката и малките бяха изчезнали.

– Сега кой ще се грижи за тях? – възкликна тъжно Мая.

– Бог ще се погрижи и за тях, както се грижи и за нас, – леля Дарина прегърна Мая през рамо.