Днес бе по-топло, почти пролетно време. Младежите решиха да го оползотворят, като се разходят из гората.

Много малко растения се бяха пробудили. Кукуряка бе надигнал зелената си глава. Крехка тревичка спираше множество погледи.

И на фона на тази пробуждаща се красота се разгоря дискусия за ревността.

– Ревността е жестока като гроба. Нейните проблясъци са огнени, – отбеляза Спас.

– Знаете ли коя е причината за ревността? – попита Мая.

Настана тягостно мълчание. Никой не искаше да се престраши да даде отговор. Дали, защото смяташе, че има много причини или отговорът му няма да е точен.

Мая ги огледа и простичко заяви:

– Причината за ревността е недоверие. И какъв е лека за това?

Този път тя не дочака отговор, а направо каза:

– Доверие.

– Така е, – съгласи се Божидар, – започне ли пламъкът на ревността, той обхваща цялото сърце.

– Това може да се отнесе и за завиждане на нечий успех или притежание, – намекна Добри.

– Няма значение точно от какъв род е ревността, – поклати глава Дарина. – Важното е да помолим Бог за по-голямо доверие, което ще помогне за гасенето на огъня.

Философа на групата Дамян започна малко от по-далече:

– Да предположим, че сте забелязали пламък в къщата си. Как бихте реагирали? Свивате рамене и си тръгвате …

– Да, да чакай да отминем, – обадиха се няколко гласа.

– Щяхте да го изгасите, – настървено продължи Дамян. – Защо? Защото знаете, оставен без надзор огънят поглъща всичко.

– Каквото и да си говорим, – обади се Христо, – не трябва да си играем с огъня.

И всички се съгласиха с него.