Огнян сподели с приятеля си Петко:

– Преди си мислех, че ключът към плодотворността е да правя повече. Повече като съдържание. Повече часове. Повече резултати. Дори си казвах, че ако успея да вместя още нещо, ще напредна.

– Но това не води до мир, забелязал ли си? – попита Петко. – Подхранва само напрежение. Изтласква присъствието на Бога, а всеки от нас копнее да Му служи.

– Като се замисля, разбирам, че това не е просто да си зает, – смръщи вежди Огнян. – Просто съм възприел , че обемът е равен на стойността. Очаквах, че Бог ще бъде доволен, ако произвеждам повече, а хората ще ме забележат ако съм винаги активен и на разположение.

Петко се усмихна:

– Изглежда Бог обича малките неща. И това е така, не защото е ограничен. Той е Господ. Нашето изобилие не кани Неговата сила. Това прави нашата зависимост от Него.

– Може би имаш право, – съгласи се Огнян.

– Някъде четох, че постоянния стремеж да правим повече, създава така нареченото когнитивно претоварване, – отбеляза Петко. – Мозъкът ни се претоварва от многото задачи или отговорности. Той се бори да обработи и задържи получената информация, но продуктивността намалява. По-трудно се вземат решения. Стресът нараства. Но когато опростяваме и забавяме темпото, яснотата се връща.

– Интересно, – поклати глава Огнян, – не бях си представял така нещата.

– Освен това, – продължи Петко, – фокусирането върху по-малко неща не само подобрява качеството на нашата работа, но укрепва чувството ни за присъствие и мир. Малките, верни стъпки, практикувани последователно, формират дългосрочни невронни пътища и това е, което води до устойчива, плодотворна промяна.

– Изглежда, – Огнян повдигна едната си вежда нагоре, – в Божията икономика по-малкото наистина може да стане повече.

Петко посъветва приятеля си:

– Когато си изкушаван да направиш още нещо, запитай се:„Опитвам ли се да докажа нещо, което Бог вече е решил?“. Господ не гледа колко правиш, а това доколко Му се доверяваш.

– Нека Бог ме освободи от лъжата, че повече е винаги добре, – въздъхна Огнян. – Бих искал да се наслаждава на малкото, към което Той ме призовава.

Тодор се грижеше за майка си в последните ѝ години. Тя почина на деветдесет и пет години.

Тялото ѝ отслабваше, но желанията и мислите ѝ се променяха:

– Вече не съм превързана към нещата, на които преди се радвах. Не ме вълнуват луксозните подаръци, новите дрехи и любимите храни. Нищо от това вече няма значение за мен.

Вместо това тя запълваше времето си с молитва, химни и Писанието.

Често казваше на тези, които я посещаваха:

– Обичайте и служете на Господа с цялото си сърце!

Нейната предстояща смърт ѝ даде яснота за най-важното в живота.

Ти и аз не е нужно да чакаме края, за да открием разбирането за това.

Никой от нас не знае колко време ни остава. Не ни е гарантирана още една година, още един ден или още един час.

Защо тогава живеем така, сякаш имаме цялото време на света?

Не чакайте криза, за да пренаредите приоритетите си в живота.

Нека днес бъде моментът, в който ще разберете какво е най-важно и започнете да живеете така, сега.

В ума на Станко се водеше сериозно сражение.

– Спомняш ли си, какво направи преди ….? – хилеше се зловещо дрезгав глас.

– Но той се покая и Бог му прости, – звучеше убедително защитникът.

– Ами когато хапна онова парче? Нали каза, че повече няма …? – звучеше нагло и грубо гласът.

– Не всички неща стават отведнъж, – заяви защитата. – Изисква се време за промяна.

Дрезгавият глас непрекъснато нашепваше негативни мисли, които пораждаха съмнение в Станко за постигне на това, което очакваше от дълго време.

Младежът осъзнаваше това и често се питаше:

– Как да прогоня тази напаст от ума си?

Спомни си, че баща му го съветваше:

– Обновявай ума си чрез Божието Слово, тогава негативизмът ще бъде заменен с чистота и яснота. Ако позволиш на Бог да води битката в ума ти, непременно ще победиш.

Дани не преставаше да се среща с приятелите си. Това, че бе единствения женен между тях, не пречеше на общението им.

Защо приятелите му не бяха избрали своите половинки?

Всеки от тях предпочиташе порнографията, която ги водеше до безразборен секс.

Един ден Станчо попита:

– Дани, как можеш да правиш секс с една и съща жена през цялото време?

– Не е ли много скучно? – добави своя въпрос и Камен.

Дани се усмихна и отговори:

– Не правя секс с една и съща жена през цялото време.

Всички го погледнаха изумени, а погледите им молеха за обяснение.

– Диди не е същата жена, за която съм се оженил.

– Как така? – както винаги нетърпелив и прибързан се обади Наско.

– Тя израства духовно и се променя, – уточни Дани, – а това допринася и за моя растеж. Ние не сме същите хора, когато се оженихме. Както хубавото вино, така и нашата интимност узряват с времето.

Приятелите очакваха повече яснота и обяснения, за това Дани продължи:

– Ако непрекъснато пренебрегвате Божия добър план за секса, вие се задоволявате само с проблясъци на греховна страст вместо с ценните нажежени въглени на трайната интимност.

– Само проблясъци …., – измънка като събуден от сън Климент.

– Бог е създал секса, за да се наслаждаваме по най-добрия начин, – започна да доизяснява думите си Дани. – Това няма нищо общо с външен вид и представяне. Бог е основал секса на отдадената любов, която отразява безкрайната Му любов, която изпитва към всички онези, които се доверяват на Христос.

Приятелите на Дани наведоха глави. Тези думи ги попариха силно. До сега не бяха разбирали нещата така.

Надявам се при следващата им среща, Дани да не е единствения женен в групата.

Когато Таня водеше децата си на училище рано сутрин, по-малкия Кольо сочеше с ръка и съобщаваше:

– Пак онова момиче.

А Надя му пригласяше:

– Колко смешно бяга. Сякаш нещо я спира да прави това.

Това младо момиче всяка сутрин се движеше по същия начин в парка. То имаше огромно слушалки на главата и ярки чорапи, които достигаха коляното.

Девойката редуваше движенията на ръцете и краката си, като винаги докосваше земята с един крак.

– Този спорт е различен от бягането и джогинга, при който се натоварват само коленните стави, – поясняваше за кой ли път Таня.

– Какво е това джогинг? – питаше Кольо.

– Забраванко, – плезеше му се насреща Надя, – това е бягане при, което хората си почиват.

– А това? – продължаваше неуморно Кольо, като сочеше по посока на момичето.

– Това е силово ходене, – обясняваше отново и отново Таня,

Тя всяка сутрин се опитваше да внесе по-голяма яснота на думите си, за да я разберат децата.

– То е умишлено сдържане, ограничаване на естествената склонност на тялото да бяга. Този вид движение дори да не иска да включва толкова енергия, съсредоточеност и сила, колкото и обикновеното бягане, все пак ги изразходва. Но при него всичко е под контрол.

„Това е ключът, власт под контрол – помисли си Таня. – Библейското смирение, както и силовото ходене, често се разглеждат като слабост, но това съвсем не е така. Смирението не отслабва нашите сили и способности, а по-скоро позволява да бъдат укротени, както ръцете и краката ръководени от ума, когато прохождат рано сутрин“.

Когато чуем призива „върви смирено“, нужно е да ограничим желанието си да вървим напред пред Бога.

Понякога се налага да направим нещо и то бързо, защото ежедневната несправедливост в нашия свят е огромна, но ние трябва да бъдем контролирани и насочени от Бог.