Виктор с желание помагаше на майка си. Придружаваше я навсякъде, където го помолеше. Тя бе дребна жена, с почнала вече да посребрява коса и топли нежни очи.

– Първо трябва да отидем до една жена, дето живее на средата на улицата. Само на две преки е от нас. Навярно си спомняш ходили сме там, – каза майка му и взе да приготвя чантата си.

Виктор само кимна и застана готов на вратата.

Сутрешният въздух беше доста хладен. Светлината беше особена и правеше някак очертанията на предметите изпъкнали. Не срещнаха много хора, защото повечето бяха отишли на работа.

Когато двамата стигнаха, майка му почука на вратата. Чу се слабо тътрене на крака и леко почукване на бастун. На прага застана възрастана жена, която им се зарадва, а на лицето ѝ грейна усмивка.

– Добро утро! – бодро каза майка му.

– О, довела си и помощника, – каза възрастната жена. – Заповядайте, влезте!

Когаро влязоха вътре, майка му се обърна към жената и попита:

– Как сте днес?

– О, много по-добре. Гледам доста е пораснал юнака, – засмя се възрастната жена, като потупа Виктор по рамото.

– А твоите…., – майка му не можа да изрече въпроса си, думите ѝ замръзнаха в гърлото.

Жената махна с ръка и тъжно каза:

– Идват един път седмично, – тежка въздишка се отрони от нея, – като някакво досадно задължение го имат.

Подпря бастуна си и преди да седне се обърна към Виктор:

– Много хубаво си направил, че си тръгнал с нея. Ще прекарате един ден заедно.

Постави треперещата си ръка на главата на момчето, а от очите и потекоха сълзи. Нямаше нужда да ги крие. Нейните я бяха изоставили, тя не им беше вече нужна …..

Разхождах се. Слънцето ласкаво светеше. Усещаше се лек ветрец, а на небето нито един облак. Настроението ми бе отлично. Бавно си вървях и мечтаех.
Внезапен детски рев прекъсна идилията.
На купчина пясък, отчаяно плачеше малко момченце.
При него притичаха две момиченца.
– Момченце, защо плачеш? – попита едната.
– Загубих си топката, – плачейки обясни детето.
Докато първото момиче изяснява при какви обстоятелства и как е загубил малкия топката си, втората успя да я намери.
Момичетата дадоха топката на момченцето и започнали да го успокояват:
– Не плачи, иди си в къщи и мама ще ти даде нещо вкусно.
– Нямам майка! – продължава да подсмърча малкият юнак.
– Е, тогава татко, може да ти даде нещо!
– Нямам баща!
Стана ми тъжно. Толкова е малък, а няма нито майка, нито баща. Животът понякога е доста жесток.
Моите размишления бяха прекъснати от силния вопъл на детето:
– Аз въобще си нямам никой. Всички те отидоха до магазина…..

Утро. Отвратително, мрачно и дъждовно време. Маршрутката пак е препълнена.
Пътниците гледат намръщено. Недоспали и неотпочинали, търсят къде да се облегнат, за да подремнат малко. Загърнати в палта и якета, хората изпълнени с нерадостни мисли за предстоящите главоболия, отиваха мрачни на работа.
Периодично в маршрутката се качваха нови. Притискат се едни към други, а на завоите връхлитаха едни върху друг. Понаместват се малко и освобождават място за следващите. Чуваха се недоволни, гневливи и малко лениви гласове.
Изведнъж в маршрутката се раздаде звънък женски глас:
– Ей, господине, я по-полека с вашите рога.
Всички се засмяха. Мъжът замълча, не реагира.
– Браво на него, юнак, – чу се слаб мъжки глас. – Изглежда има здрави нерви.
Настроението в маршрутката резко се покачи. На много лица се появиха макар и бегли усмивки.
И …. насъпи новия ден.

Учителката едва вчера провери съчиненията. Всеки бе заел мястото си. Класът стаил дъх очакаше резултатите.
Тя посегна към купа от тетрадки и погледна към Дамян. Погледът ѝ не вещаеше нищо добро.
Момчето се сви на мястото си и забоде поглед в земята.
В напрегнатата тишина, като тътен, изтрещя гласът на учителката:
– Не мога да разбера, как може един човек да направи толкова много грешки?
Рошавата глава на Дамян се надигна, а очите му игриво заискряха:
– Защо един, …. заедно с татко, –  вметна с гордост малкия юнак.

Едно момченце се загубило и наддало страхотен рев.
– Момченце, загубило ли си се? – попитал го един минаващ човек.
– Даааа! – продължавал да огласява с рева си всичко наоколо нашият герой.
– Недей да плачеш, – опитал се да го успокои човекът. – Как се казваш?
– Ааааа, като таткооооо! – не спирало да плаче детето.
– А как се казва баща ти? – опитал се да му отклони вниманието човекът.
– Катооооо мееееен, – продължавало да хълца момчето.
– А как се казвате двамата с баща ти? – едва не се засмял човекът.
– Поооо едииииин и същииии начииииин! – заревал още по-силно малкият юнак.