Отдава бяха прибрали всичко. Старата шума бе изгорена, но баба Пена все обикаляше двора и гледаше, дали нещо не е забравила.

Обикновено, когато излизаше старицата намяташе една стара дреха, а когато се прибираше, я отърсваше и щателно я проверяваше за буболечки преди да я окачи на пирона отвън.

– Бабо, нима се страхуваш от насекомите? – весело попита Вероника.

– По-добре да предотвратим нещата, – каза мъдро старицата, – отколкото да мъчим да ги поправяме, когато вече е късно.

– Искаш да кажеш, че като допускаме чужди организми в домовете си, – Вероника се опита да осмисли по-добре обяснението, – ние отваряме врата за инфекции и други заболявания……

– Които могат да бъдат предотвратени, – прекъсна я баба ѝ. – Това е същото като греха. Когато той поквари душата ни, ние губим авторитета и силата си. Ставаме слаби и болни до такава степен, че ако не се покаем, ще ни сполети нещо много по-лошо.

Често дрехата на баба Пена бе окачвана на пръчка и служеше за плашило. Така направено, то нямаше сила, но птиците мислеха, че старицата е още в градината.

Дяволът, точно като птиците прелита над вас, за да открадне и унищожи това, което имате. Но ако стоите в силата на Божията мощ, ще станете свидетели на невероятни неща.

Врагът знае, че нито едно оръжие, скроено срещу вас, няма да успее, но няма да спре да ви атакува. Ако той не спре, това означава, че в тази война няма уволнение.

Но добрата новина е, че сте победили дявола със словото на своето свидетелство и кръвта на Исус.

Упражнявайте духовните си мускули и ще видите как врагът ви нападайки ви по един начин, ще бяга от вас по седем възможни способи.

Дядо Стойко и баба Ирина бяха много радостни и щастливи. Синът им Добри доведе снаха у дома им. Дългоочакваната отмяна най-после се появи и в тази къща. Момата бе добра и работна, но….

Няколко сутрини дядо Стойко като излезеше в двора, що да види. Снаха му Велка мете и шета из двора, но роклята ѝ е толкова къса, че като се наведе да вземе нещо от земята, чак кълките ѝ се виждаха.

А добрия старец наведе очи, не погледна към нея, а бързо се прибра в къщи.

– Ирино, – рече на жена си дядо Стойко, – кажи на булката да облече по-дълъг фистан. Като се наведе ѝ се виждат срамотиите.

– Не ѝ обръщай внимание, Стойко, – каза жена му, – такава е модата днес. Младите са такива. Ти като не искаш не гледай.

На другата сутрин дядо Стойко подрани, взе метлата и взе да събира опадалата шума от дърветата по двора, но беше само по една риза, а ризата му не беше много дълга.

Излезе и Велка на двора. Като видя свекъра си така разголен, смути се, бързо влезе у дома и каза на свекърва си:

– Мале, тате е полудял.

– Какво е станало?

– Излез сама да видиш, – подкани я снахата, като леко я избутваше към вратата.

Ирина като излезна на двора, ахна:

– Дърти пергишино, какво си се разголил такъв, та притесняваш булката. Я, бързо да се облечеш.

– Нали каза, че такава била модата сега, – усмихвайки се хитро дядо Стойко.

Снахата, която стоеше зад вратата и чу какво каза свекъра ѝ, се изчерви.

От този ден нататък, тя не облече вече къса рокля или пола, беше си научила урока.

Съблазнила младата шума корените на старата бреза:

– Да знаеш колко е лесен живота във въздуха.

Изпълзели корените от родната земя.

И …..

Изсъхнали във въздуха, заедно със листата.

Отново притъмня, започна да ръми. Тежкото сиво небе легна ниско над планината. Облаци затулиха по-високите върхове. В дълбоките долове плъзнаха белезникави мъгли. Беше тихо. Чуваше се как едва чуто ромоли дъждът по оскубаните от ветровете върхари.
Прошумоляваше откъснато листо, сякаш някой леко въздишаше насън. Миришеше на мокра шума, на прогнили коренища и стебла. Тук и там по клоните  пискаха застрашително животинки, щом усещаха опасност.
В гората беше глухо и тъжно. Между дебелите стволове на дърветата безшумно се провираше жълточервената есен, с туника от окапали листа и с покривало от бяла мъгла, който се влачеше подире й, като крило на ударена птица.

Поради сушавото лято есента тази година беше дошла по-рано. Още се точеше септември, а пожълтелите листа на дърветата вече капеха. Златистата шума на дърветата не сияеше, както  обикновено, а изглеждаше уморена и потисната. Бакъреният блясък на габърите и лещака беше убит от ненавременна ръжда. Под небесния купол се влачеха парцаливи облаци. Често ръмеше.Изневиделица се втурваше вятър, грабеше мъртви листа и засипваше с тях мекия и безлюден път.
Тъжна и унила лежеше равнината. Смачкана ръж се редуваше с непожънат ечемик. Храната на хората беше се превърнала на посърнала слама, сплъстена като раздърпана черга върху измъчената земя. Тук и там стърчеше по някой самотен клас, останал по чудо не прегънат от ветровете, люшкаше се като вайкаща се жена насам и натам. Никъде не се срещаха орачи и копачи. Не се чуваше човешка глъч. Не се мяркаше добитък. По тоя път беше минала войната.
От веселите и цветущи доскоро полски селца бяха останали само купчини пепелища. Дори овошките бяха опожарени. Обгорените им и опушени стволове приличаха на изправени от гробовете мъртъвци.
Отдалече труповете на избитите хора изглеждаха като изтървани по пътя чулове и торби. Конете, макар и привикнали със смъртта се плашеха, извиваха шии и все гледаха да побягнат настрани.
Лицата на жертвите бяха отдавна оглозгани от вълци и лешояди, но по дрипите на облеклото можеше да се съди, че повечето от избитите са възрастни хора, младите ги продаваха и взимаха за тях добри пари.