Огнян бе разгорещен и едва ли не викаше:

– Не забравяйте, че никой друг няма твоите таланти. Никой. Бог те издига от обикновените хора, като съпоставя твоите уникални способности с индивидуални задачи.

– Какво се пъчиш, всезнайко? – дръпна го Пламен.

Огнян още по-настървено продължи:

– Може би баща ти никога не те е хвалил или учителите ти винаги са те критикували, но Бог ще те аплодира…..

– Да бе, как ли пък не, – прекъсна го Пламен.

– Само Той може да направи лошите грешници добри и да направи слабите верни, – добави Огнян.

– Край, не искам да те слушам повече, – махна с ръка Пламен.

– Ей, човече, това не е шега, – Огнян погледна сериозно приятеля си. – Бог дава дарове, не оскъдно, а изобилно! И той не дава подаръци на случаен принцип, а внимателно на всекиго според уникалните способности.

Пламен ускори крачка и се отдалечи бързо от Огнян.

Ели бе най-обикновен тинейджър. Като всички останали на нейната възраст, тя ходеше на училище и се срещаше с момче, което се казваше Станислав.

Съвсем неочаквано Ели започна да има често силно главоболие. След няколко мъчителни дни, тя отиде на лекар.

Той ѝ постави доста страшна диагноза:

– Имате рак. Единственият изход от създалото се положение е химиотерапия.

След като разбра за диагнозата на Ели, Станислав изпадна шок.

– Защо точно на нея? – той удряше с юмруци по стената. – Тя е толкова добра, защо….? Какво ще правя без нея?

Сълзите му се стичаха по бузите, а болката свиваше сърцето му и не му даваше спокойствие.

Когато се поуспокои Станислав започна да разсъждава по-трезво:

– Сега тя се нуждае от подкрепа, а не от моето хленчене.

И той нито за миг не се отдели от нея, не преставаше да се грижи и да я подкрепя.

Малко по-късно родителите на Ели узнаха още една шокираща новина:

– Дъщеря ви е бременна.

При други обстоятелства майка ѝ и баща ѝ биха се зарадвали, но сега ….

Ели бе изправена пред много важен избор:

– Ти сама трябва да решиш, – каза ѝ лекарят. – Детето, което носиш ще умре, ако продължиш химиотерапията. Но ако спреш лечението, ти ще си отидеш.

Ели дълго мисли:

„Ако продължа да се лекувам ще живея, но ще убия това, което още не е видяло бял свят. Ако то се роди, аз ще умра. Това лечение е болезнено и не се знае какъв ще бъде изхода …. но …… мога да дам шанс на едно малко човече да се радва на живота ….“

И накрая тя реши. След девет месеца Ели роди син.

След раждането тя каза на акушерката:

– Това е всичко. Направих така, както сметнах за най-добре. Изпълних дълга си.

След една седмица Ели излезе от болницата със сина си. Оставаха ѝ само 12 дена живот и тя ги прекара с детето си. Умирайки тя не го изпускаше от ръцете си.

Заради детето си Ели пожертва живота си, понякога на това не би се решила и зряла жена.

Дора много се зарадва, че ше има гости. Бързо прогони студа от стаите. Мислите ѝ тичаха към тези, които щяха да дойдат при нея. Не бе виждала дъщеря си откакто роди, а и малко повече щеше да се порадва на внучката си.

– Ще прекараме чудесно, мамо, не се притеснвай, – каза Роси, когато пристигнаха с Младен и бебето. – Освен това Младен ще ни помага. Луд е по малката и не откъсва очи от нея.

– Не е ли странно? – Погледна Дора дъщеря си. – До сега не съм виждал мъж толкова привързан към детето си. Не, в това няма нищо лошо…

– Понякога ми се иска да не беше чак такъв, – каза мрачно Роси. – Бих искала да ме остави сама да се грижа на нея.

– А ми ти, как се чувстваш у дома с Дени? Сигурно нямаш минута свободно време. Нали работата ти не ти липсва много?

– Тук е чудесно, – каза внимателно Роси, като избегна въпроса на майка си.

Чувстваше се изтръгната от корените си, самотна и много объркана. Напоследък, когато Дени спеше повече, тя беше по-добре. Дните бяха  добили по-определена форма, но въпреки това работата ѝ липсваше ужасно много. Липсваше ѝ напрежението, бъркотията, радостта от хрумналите нови идеи и самото им осъществяване, колкото и трудни да бяха. Липсваха ѝ хората, които се интересуваха от нещата, които я вълнуваха и разбираха амбициите ѝ.

Тя искаше да угоди на мъжа си, да бъде добра майка и съпруга, но нямаше признанието за постигнатите успехи, наградите, които вървяха редом с работата ѝ. Не можеше да се отърси от всичко това и да забрави.

Когато се роди Дени, трудно си представяше как ще остави. Обичаше я прекалено много. Надвесваше се над нея докато спеше, следеше всяко нейно трепване. Никога няма да забрави деня, когато Дени ѝ се усмихна за първи път. Беше я нахранила и повдигнала да се уригне, когато забеляза как сините ѝ очички не се откъсваха от нея. Дени внимателно разглеждаше майка си. След това розовите ѝ устнички се разтвориха в прекрасна усмивка.

Роси беше трогната, тя усети как очите ѝ се напълниха със сълзи, а сърцето ѝ се изпълни с безмерна обич.

Само веднъж беше изпитала подобно чувство, когато усети Дени да се движи за първи път в нея. Нещо трпваше и изчезваше в корема ѝ. Тя не беше просто бременна, а майка. В нея растеше малко човече. Сподели с Младен преживяното и двамата очакваха с нетърпение следващото потрепване. Когато го усетиха, Младен нежно придърпа Роси към себе си, целуна я и каза:

– Обичам те.

В подобни моменти тя знаеше, че е постъпила правилно.

Дръпна стола и седна близо до нея. Хвана ръката ѝ и нежно каза:

– Нямаш представа колко много те обичам.

– Наистина ли? – малко несигурно му отвърна Камелия.

Станислав изглежда се обиди, но се опита да скрие огорчението си.

– Разбира се, че те обичам. Не ми ли вярваш?

– А, вярвам ти, – равнодушно каза Камелия.

– Нещо случило ли се е? – попита загрижено Станислав. – Струваш ми се различна. От известно време не си моето засмяно момиче. Ако нещо съм сбъркал кажи ми, ще се поправя, Не искам да те гледам такава тъжна.

Нямаше как да оправи нещата, а и тя не можеше да му каже. Всичко беше толкова сложно и трудно за казване. А и много опасно, не знаеше как той щеше да реагира.

Не можеше да му каже: „Бях бременна с детето ти. Махнах го. Просто го изхвърлих“.

Това беше толкова ужасно. След всичко случило се, тя не спираше да се пита, какво са направили с бебето ѝ, мъничко, наполовин оформено човече.

Като че нарочно, тези дни попадна на една статия в стар брой, в която имаше много точни снимки на развитието на ембриона. Опита се да не ги гледа, но не можеше да откъсне поглед от тях. В осмата седмица, колкото беше нейното бебе, когато направи аборт, то си имаше личице, оформени крайници, дори мънички пръсчета. Сърцето, черния дроб, белите дробове, , половите органи бяха оформени. То си беше истинско живо същество. А какво бе направила тя? Беше го убила. Беше го изтръгнала от себе си

– Няма нищо, – каза Камелия, – просто съм малко уморена.

Насили се да се усмихне. Опита се да си представи, какво би казал той, ако беше научил. Сигурно щеше да ѝ каже, че подобно решение тя нама право да взема сама, без да се посъветва с него, защото бебето не беше само нейно, двамата го бяха създали. Но можеше да изпадне и в ярост, а тя трябваше да изтърпи гнева му или щеше да се обиди, а с това тя нямаше да се справи.

– Кажи ми, – настояваше Станислав, – ще се справим, каквото и да е. Имам идея., –  изведнъж светна лицето му.

– Наистина ли? – малко неестествено Камелия демонстрира заинтересованост

– Да направим една кратка ваканция. Само ние двамата. За няколко дни, може и за седмица. Ще отскочим до някакво романтично място.

– Ами аз ……страхотно. Само че…

– Какво?

Как да му обясни? Как да му признае, че всеки ден след като се събуди, се чувстваше смазана, че вечерно време заспиваше с плач. Живееше ден за ден. Тя трябваше да се стегне, да приеме онова, което беше извършила..

– Просто програмата ми е много натоварена през следващия месец, – опита се, да се измъкне Камелия. – Може би по- късно.

– Добре, – примирено каза Станислав, – просто ми хрумна. Може и по-нататък.

Стори ѝ се обиден. Тя толкова много го обичаше и не искаше да го нарани

– Извинявай, – каза тя и го прегърна.

Целуна го, стана от масата и си тръгна. Какво можеше да направи тя? Той имаше жена и две деца, другото щеше да му дойде в повече. Да, но тя дали щеше да се справи с болката?..

Двегодишният Алфи Джонс страда от рядко генетично заболяване, което лекарите наричат „небалансирано хромозомно пренареждане“.

Алфи е единственият човек в света, у когото лекарите са намерили такава рядка болест, която до сега не е имала дори име. Момчето е роден с различни здравословни проблеми, включително отвор в сърцето, глухота и частична слепота. Освен това, той не може да ходи. Лекарите са установили, че заболяването влияе на 11-ата и 15-та хромозома.

Най-вероятно, момчето никога няма да може да ходя, заради вродената дислокация на тазобедрената става. Но майката на малък британец, 37-годишната Мери Джоунс, който има шест други деца, не се отчайвайте и нарича сина си „слънчев лъч“.

– Въпреки всичко, което се е случило с Алфи, той е много щастлив. Всеки, който го срещне веднага се влюби в това малко човече. Вече сме достигнали до такъв етап на възприемане, че когато погледнем към него, го виждам като наш син. – казва Мери. – Аз го обичам много Имахме някои проблеми в семейството преди раждането на Алфи, но той ни накара да спрем и да помислим за това, което е важно Той стана спойката, на нашето семейство.

Баща на Алфи, 42-годишният Кент Джоунс заяви:

– Не знам колко още ще живее синът ми. Лекарите твърдят, че за първи път се сблъскват с такъв случай. Дори не знаем какво го очаква в бъдеще.

Сега родителите на момчето се опитва да съберат 30 милиона долара, необходими за оборудването на специална сензорна стая и придобиване на оборудване, които са жизнено важни за детето.

– Надявам се, че ако можем да събере пари, за да купим всичко, което трябва, Алфи ще живее дълго и щастливо, –  казва майката на детето.