Тя не ги познаваше, но се представиха за роднини на мъжа й от Северна България. На чичо Кольо, на чина Петра…. на кой си от кой си…

Жената разбра, че трябва да бъде любезна и ги посрещна сърдечно. Нагости ги богато и им посла да спят в новата стая. Прояви човещина и не им се скара дори, че стъпкват фасовете си върху новия персийски килим.

Странни гости, седят цял ден в апартамента и никъде не излизат. Домакинята се надяваше, че за малко поне ще се разходат из града и ще го разгледат, та малко да си почине и да се отпусне.

Ден така, два минаха, трети се задава, а тези хора цял ден стоят пред телевизора, ревизират хладилника и без да питат се обслужват сами. Нищо не купуват, а ядат на корем.

На жената й писна и накрая каза на мъжа си:

– Може да са твои роднини, но не мислиш ли, че вече прекаляват?

Какво направи мъжът й тя не разбра, но се обади баща й, че спешно трябва да идат при него. Гостите макар и с неудоволствие трябваше да си тръгнат. Преди да излязат от вратата единият най-безцеремоно изтърси:

– Развалихте ни плана. Две седмици бяхме при Владо в София, щяхме да изкараме две седмици и при вас, а след това за две седмици щяхме да отидем у Петър във Варна………..

Жената не искаше да слуша останалата програма на гостите от Габрово, за това само прехапа устни и махна с ръка. Само като си помисли, че този ад е щял да трае още седмица и половина, косата й настръхна. Въпреки това им се усмихна и им пожела добър път.

Случи се така, че след една година минаха край Габрово. Мъжът й я подкани да се отбият за малко при неканените гости от преди. На жената не й се искаше да  се срещне с тях, все пак спомените бяха още пресни, пък и не бяха от най-добрите. Но мъжът й настоя и тя вдигна ръмене.

Посрещнаха ги, почерпиха ги по едно кафе. И още, докато кафето беше горещо, стопанката каза:

– Изпивайте си бързи кафето и тръгвайте, че каквато буря се е задала, не знам как ще се измъкнете.

Гостите я погледнаха смаяно. Те се бяха отбили за малко и съвсем нямаха претенции да останат по-дълго, но самата реплика ги накара да се спогледат и се усмихнаха.

Ето така се срещат гости по габровски.

Лал Бихари фермер от най-гъсто населения индийски щат Утар-Прадеш през 1976 г. се опитал да събере документи за получаване на кредит.
Но установил, че по официални данни е мъртъв.
Оказало се, че чичо му, който искал да заграби земята му, дал подкуп на чиновник, който издал смъртен акт на  Бихари.
Новоизпечения „мъртвец“ не скръстил ръце и започнал борба за възвръщане на нормалния си статус. Но това успял да направи едва през 1994 г.
След възвръщането си в лагера на живите Лал Бихари основал Асоциация на мъртвите хора, която помага на други индийци да си върнат статуса на живи. Такива хора се оказали много.

Гипсираха стабилно крака й. Още в първия момент мислеше да ходи, за това си поръча бастун. Чичо й донесе прекрасен, чудесна изработка, но тя не можеше да го ползва. Наложи се да вземе патерици.
След като свалиха гипса имаше чувството, че с този крак никога не е ходила. Докато го раздвижваше, обикновено я придружаваше някой.
Беше започнала да изпитва панически страх, когато трябваше да пресича улицата. Възстановителния период бе минал.
Сега тя бе сама на тротоара, а трябваше да премине до отсрещния магазин. Беше забравила бастуна у дома, в последно време не усещаше много липсата му.
Някаква ледена тръпка премина по тялото й: „Ами ако сега кракът ми откаже по средата на улицата“? – помисли си уплашено тя.
Огледа се за помощ, но не видя познат. Изведнъж се засмя, удари се по главата и си каза: “ Бастуна ми е в главата..“ И с уверена крачка тръгна напред.
Колко бастуни или „предпазни крачки“ са ви спирали за да тръгнете напред?