Огнян бе поканил приятелите си на специална вечеря. Той сам приготви храната.

– Нека всеки се счита за почетен гост, – каза Огнян. – Всичките ви любими ястия са наредени на масата.

Обадиха се няколко гласа:

– Цялата храна изглежда страхотно.

– Всичко мирише толкова вкусно.

Всички се настаниха край масата.

– Помогнете си, – добави Огнян. – Вземете купи и чинии и ги подавайте нататък.

Държейки купата Мая само я помириса и прибави:

– Мирише прекрасно.

След това я предаде нататък, но не взе от храната в нея.

Подаваха си чинии един на друг и коментираха:

– Това изглежда много приятно.

Но никой не вкусваше от това в съдовете.

Огнян ги наблюдаваше известно време, а след това попита:

– Какво правите? Защо не си вземате нищо? Толкова много се старах. Нима това не са любимите ви ястия?

– Да, те са от тези, които много харесвам, – отбеляза Тони, – но нещо не ми се яде.

– Просто вдишвам аромата им, – обади се и Силвия.

Останалите отговори не бяха по-различни.

Ние като християни не постъпваме ли понякога така?

Събираме се около трапезата, която Бог е приготвил за нас, за да укрепи и изгради живота ни чрез Писанието, молитвата, общение с другите вярващи, поклонението и служенето на други.

А нашият отговор какъв е?

– Този мисионерски проект наистина изглежда добре, но не, благодаря….

Или:

– Знам, че това изучаване на Библията в малка група е чудесно, но не е за мен.

И така, сядаме на трапезата на духовен празник, а после подаваме чиниите, без да вземем нищо от тях.

Бог иска да преминем отвъд посредствена диета на християнството.

Да изпитаме всичко, което Той предлага, за да изградим живота си така, че наистина да станем такива, каквито Господ иска да бъдем.

Имаме нужда от постоянна връзка с Исус, за да останем здрави и ефективни като Негови служители.

Вечерта спусна тъмния си воал. В апартамента бе тихо.

Станчо седеше сам на масата пред две чинии с ядене, които сам си бе приготвил.

В съседния апартамент също вечеряха. Смехът и гръмките им разговори раздираха тишината, която цареше около Станчо.

Така ден след ден той вечеряше, обядваше и закусваше сам, тъй като жена му бе починала преди известно време.

Станчо се бе свикнал със самотата си, а пронизващата болка, че не може да чуе веселия смях и говор на жена си се бе притъпила.

Тази вечер смехът зад стената го прониза дълбоко.място

Преди да си легне Станчо си прочете Псалм 23. Той бе любимият му. Най много му харесваше 4-я стих, особено мястото, където се казваше, че Бог е с него.

Станчо знаеше:

– Присъствието и любещия поглед на Пастира се усеща във всеки детайл от живота ми….

И успокоен от такива мисли той заспа.

Ако знаем, че Някой е с нас, това би донесло утеха, особено ако сме самотни.

Бог ни е обещал, че Неговата любов ще бъде винаги с нас. Той няма да ни изостави.

Когато се чувстваме самотни и незабелязани, независимо дали сме в кухнята, в автобуса, прибиращ се от работа или дори в претъпкания супермаркет, ние знаем, че погледът на Пастира е винаги върху нас.

Какво успокоение:

– Той винаги е с нас.

Бе слънчево. Това предразполагаше за повече срещи и разговори.

Мишо и Дечо седяха в парка и тихо разговаряха.

– Знам, че си счетоводител в банка, а жена ти какво работи? – попита Дечо.

– Тя не работи.

– Как така не работи? – изненада се Дечо. – Все се занимава с нещо.

– Тя си е в къщи …

Дечо се усмихна и попита:

– Кой прави закуска сутрин?

– Жена ми, защото тя не ходи на работа.

Дечо недоволно присви очи.

– Кога става жена ти?

– Събужда се рано, защото трябва да приготвя обяд за децата. Проверява ги дали са добре облечени и сресани. След закуска, следи да си измият зъбите и да дали всичко е прибрано в раниците за училище. Буди бебето, сменя памперса и дрехите му. Кърми го и прави закуска, всичко едновременно, – безизразно изброява Мишо.

– Кой води децата ви на училище? – У Дечо вече се усещаше напрежение.

– Жена ми ги кара до училището, нали тя не работи.

– След като децата си на училище, с какво се занимава тя?

Мишо махна с ръка и веднага отговори:

– Винаги намира какво да прави, докато е навън. Плаща сметки или отива в супермаркета. Като забрави нещо се връща отново.

– С Бебето?

– Разбира се с него, – потвърди Мишо. – След като се прибере, храни бебето, сменя памперса му и го слага да спи.

– Навярно тогава идва ред и тя да си почине?

– Не, – завъртя отрицателно глава Мишо, – Докато то спи, тя мие чиниите, оправя прането и чисти из къщата.

– А ти какво правиш, след като се върнеш от работа? – иронично го изгледа Дечо.

– Почивам си. Уморен съм. Цял ден съм работил.

– А жена ти?

– Прави вечеря, сервира на мен и децата, мие чиниите, подрежда масата. Изхвърля боклука. Разхожда кучето. Помага на децата да си легнат, дава им топло мляко. През нощта става да кърми бебето, да сменя памперса му ако е нужно.

– И на това му викаш, „тя не работи“?! – Дечо бе готов да удари един шамар на Мишо, но се въздържа.

Имаше ли смисъл?!

Този човек не осъзнава какво безценно съкровище има у дома си.

Радвайте и оценявайте Вашите съпруги, майки, баби, лели, сестри, дъщери, защото тяхната саможертва е безценна.

Жената е като солта. „Присъствието ѝ не се помни, но липсата ѝ прави всичко безвкусно“!

Надка целуна мъжа си и тичайки надолу по стълбите му припомни:

– Като станат децата, направи им сандвичи и им дай малко грозде.

Гроздан отиде в кухнята и веднага се зае с приготвяне на храната. Той знаеше, че децата, докато още са сънени, тичат веднага на масата и искат да ядат.

Не мина много време и двамата братя се появиха.

Бащата поднесе чинията със сандвичите, но Кирил направи кисела физиономия:

– Как очакваш да ги ядем такива?

– Че какво им има? – попита бащата.

– Мама прави сандвичите във форма на мечета и зайчета, – поясни Здравко.

Гроздан опита да оформи сандвичите по желания образ, но не се получи. Те се начупиха на произволни парчета и според децата:

– Сега изобщо не стават за ядене.

Отчаян бащата им поднесе грозде, но разряза чепката на половина по дължина.

– И как мислиш, че ще го ядем това? – попита възмутен Здравко.

– Не можа ли да ни го разкъсаш на по-дребно?! – добави Кирил.

– От къде да знам за тези ваши капризи? – вдигна ръце Гроздан. – Защо храната трябва да има специфична форма? Нали вкусът е същия?

Двете момчета обърнаха гръб към масата.

– Недей те да капризничите, просто яжте каквото ви е сложено! – извика Гроздан.

Но това не помогна.

– По-добре да умрем от глад, вместо да ядем това … – Кирил изгледа с отвращение жалките остатъци на масата.

Двамата братя се изправиха и тръгнаха към стаята си.

Мони бе едва четири годишен, но вече знаеше:

– Ако човек е станал жертва на беззаконие, полицията ще му помогне.

Един ден майка му взе бонбона му, а той отиде в полицейския участък и каза на полицайката там:

– Трябва да арестувате мама.

– Защо? – попита полицайката.

– Тя ми открадна бонбона и ме удари.

Жената в униформа едва сдържаше смеха си, но записа жалбата на малкия и му обеща:

– Ще проверим всичко на място.

При проверката в къщи бе само бащата на Мони, който обясни:

– Съпругата ми съвсем леко го удари по бузата, но той е непослушен. Яде бонбони преди ядене и си разваля апетита. След това само побутва чинията си и не ще да се храни. Много странно бе, че прие спокойно наказанието си ….

– Защото е планирал да потърси официална помощ, – смееше се проверяващият случая полицай.