Живял някога един сеньор и веднъж той решил да попътешества из Европа. Когато пристигнал на летището в Обединеното кралство на летището купил пътеводител за замъците и тяхното разположение на островите. Там били посочени възможните дни и часове за посещение, някой от тях били доста ограничени. На една от страниците мъжът забелязал специално предложение „Екскурзията на твоя живот“.
На снимка се виждал замък, който с нищо особено не се отличавал от другите, но мъжът пожела да посети именно него. В пътеводителят се казвало, че по причини, които ще станат известни по-късно, за тази екскурзия не се взимало предплата, но се изисквало да бъдат договорени предварително деня и часа на посещението.
Заинтригуван от необичайното предложение, човекът още същата вечер позвънил в хотела и се договорил за всичко.
Всичко в света се развива по определени закони.
На вратата го посрещнал приветливо човек с карирана пола.
– Другите влязоха ли вече?
– Другите ли? Посещенията на замъка са индивидуални и услугите на екскурзовод тук не предлагаме.
Без да споменава нещо за работно време, той запознал сеньора със историята на замъка и особено наблегнал на всички по забележителни места и вещи в него, като картини на стените, доспехите, военните оръжия, катакомбите и стаята за мъчения в подземния затвор. Когато приключил му връчил една лъжичка.
– Това пък за какво е? – попитал посетителят.
– Ние не взимаме входна такса. А стойността на екскурзията оценяваме така. На всеки посетител даваме лъжичка запълнена догоре с пясък. В нея се събират точно 100 грама. След завършване на обиколката ние премерваме останалия пясък в нея и искаме по един паунд за всеки разпилян грам.
– А ако аз не разсипя нито един грам?
– Тогава вашето посещение в замъка ще бъде безплатно.
Посетителя се учудил, но това условие го развеселило. Гостоприемният домакин напълнил лъжичката с пясък и мъжът започнал пътешествието си. Уверен в устойчивостта на ръцете си той бавно изкачил стълбите, без да откъсва поглед от лъжичката. На горния етаж близо да залата на броните, той решил да не влиза там, защото вятърът можел да отвее част от пясъка му и за това предпочел да слезе надолу. Минаваш покрай залата с военните оръжия, стоящи под стълбите, той осъзнал, че за да ги види по-отблизо трябва да прескочи парапета. Но това би било опасно, защото съдържанието на лъжичката ще се разсипе. Така той се ограничил с оглед на стаята отдалече. По същата причина не слязъл и в подземния затвор, защото там трябвало да се спусне по стръмно стълбище. Много доволен той стигнал до началото на своето пътешествие, където го чакал домакина с везни в ръце. Пясъкът от лъжичката бил изсипан на везната.
– Невероятно, вие сте загубили само половин грам. – Поздравявам ви, вашата визита в замъка се оказа безплатна.
– Благодаря.
– А хареса ли ви обиколката? – попитал домакинът.
Туристът след малко колебание решил да бъде откровен
– Не много. Аз през цялото време си мислих за пясъка в лъжичката и не се оглеждах много в страни.
– Какъв ужас! Добре, за вас ще направя изключение. Аз отново ще напълня лъжичката ви, защото са такива правилата, но забравете за пясъка. След двадесет минути  идва следващия посетител. Трябва да се върнете преди да е дошъл.
Без да губи време, сеньорът взел лъжичката и побягнал към залата с оръжията, хвърлил бърз поглед към експонатите, през глава се спуснал надолу по стълбата към подземния затвор. Там той не се задържал нито минута, защото времето вървяло. Летял по стълбите сякаш бил с криле и накланяйки се разсипал остатъка от пясъка в лъжичката. Погледнал часовника си и осъзнал, че са изминали едва единадесет минути. Не останало време да види пушките. Бягайки към изхода той предал празната лъжичка на домакина.
– Не е останал грам пясък, но не се притеснявайте, ние сме се договорили. А как беше сега? Доволен ли сте от екскурзията?
Посетителят не знаел какво да каже.
– Всъщност, не, – отговорил накрая той. – През цялото време си мислех, че закъснявам и разсипах целия пясък, но честно казано не получих никакво удовлетворение.
Домакинът запалил лулата си и казал:
– Има хора, които минават през замъка на живота си, опитвайки се да не плащат нищо и не могат да се насладят да пътешествието си. Има и други, които са винаги забързани, губят всичко и също не получават удоволствие от живота. Много малко хора разбират наука на живота. Те откриват всяко нещо и се наслаждават на всеки момент. Знаят, че за всичко се плаща, но разбират, че живота си струва да го изживеят такъв.

Както обикновено мъжът се прибра в къщи късно. Той бе уморен и измъчен. На вратата го чакаше петгодишният му син.
– Татко, мога ли да те попитам нещо?
– Разбира се, какво се е случило?
– Колко получаваш?
– Това не е твоя работа! – възмути се бащата. – А и за какво ти е да знаеш това?
– Просто искам да знам. Моля те кажи ми колко получаващ за час?
– Ами, въобще…, 500. Защо?
– Татко, можеш ли да ми дадеш 300?
– Питаш ме само, за да ти дам пари за някаква глупава играчка? Бързо отивай в стаята си и лягай да спиш. Нима си такъв егоист? Работя по цял ден, уморявам се, а ти се държиш така глупаво?
Момчето отиде в стаята си, затвори вратата и си легна. А бащата продължаваше да се ядосва на искането на сина си. „Как смее да ме пита за заплатата ми, а след това да иска пари“?
След известно време той се успокои и започна да разсъждава трезво. „Може би нещо важно иска да си купи. 500 долара, това не са малко пари. Странно, до сега нито веднъж, той не е искал пари от мен“.
Когато влезе в детската стая, синът му беше вече в леглото.
– Спиш ли, сине?
– Не, татко. Просто лежа.
– Мисля, че бях твърде груб. Имах лош ден и просто избухнах. Прости ми. Ето вземи парите, които поиска.
Момчето се изправи и се усмихна.
– О, татко, благодаря ти!
След това то пропълзя под възглавницата и извади няколко смачкани банкноти. Баща му, виждайки, че детето вече  има пари, отново се ядоса. Детето събра всичките пари заедно и внимателно ги преброи.
– Защо поиска пари, щом си имал?
– Защото не ми достигаха.
Детето обърна глава към баща си и нежно каза:
– Татко, тук има точно 500. Мога ли да купя един час от твоето време? Моля те, ела си утре по-рано, искам да вечеряш с нас.

През 1896г. в Детройт Форд се готвел да пусне своя пръв автомобил.

Неговото първо изпитание на пътя било възпрепятствано за около час.

Причината била в недооценяване на размерите на машината. Оказало се, че тя е по-широка от вратата на гаража.

Проблема бил разрешен с помощта на брадва, която „променила” размерите на вратата.

Малка костенурка, на име Джовани, е обвинена за предизвикване на пожар в жилище, когато собствениците не са били там.
Костенурката не е пострадала от пожара.
Според предварителни версии, костенурката е излязла от резервоара и е закачила инфрачервената лампа, използвана за отопление. Лампата е паднала, разбила се е и от лековъзпламеняващите вещества веднага е избухнал огън.
В гасенето на пожара са участвали повече от 60 пожарни, на които им е било необходимо час и половина, за да потушат огъня.

В нашия дом точно в 6 часа започва часът на пираните. По това време от деня всеки иска частица от мама. Най-малката дъщеря е гладна, синът иска мама да му почете книжка, баткото търси помощ за уроците, а съпругът ви се нуждае от любяща съпруга. Идва ти да зарежеш всичко и да избягаш някъде на далече.
Е, предполагам сте се досетили кога е часът на пираните. Да, това е времето, когато хората от вашият окръжаващ ви свят искат много, а предлагат малко.
У всеки началник има ден, когато изискванията превишават резултатите. За учителите „денят на пираните“ започва с пристигането на първия ученик и завършва с отиването на последния.
Трудно е в такова време. Търпението ти се изчерпва и усещаш предела на силите си. Тогава какво да правим? Обичайте трудното си ежедневие, обичайте хората, които не ви дават мира, обичайте, ……обичайте, ……..обичайте.