На хората около нас не е известно какво става в глава ни. Те не виждат мислите, мечтите и мотивите на нашите действия. Така не могат да видят и нашата вяра в Христос.

Околните възприемат само твоето тяло. И по това как изглежда, те съдят за това, което става в теб.

Намръщените вежди говорят за недоволство, усмивката разкрива благодарността ни и доброто ни разположение, свитите юмруци са доказателство, че в нас напира гняв и враждебност.

Това, което показва нашето тяло, говори на хората какви сме всъщност.

Можем да декларираме нашата християнска вяра, колкото си искаме, но ако тялото ни свидетелства за друго, хората ще се усъмнят в нашите думи.

Дрехи, говор, навици, с всичко това трябва да прославяме Христос.

Ние трябва да бъдем „…. безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“

Вижда ли се твоята вяра чрез поведението на тялото ти?

Каква чудесна картина, когато „всички бяха на едно място. И внезапно стана шум от небето като хвученето на силен вятър, и изпълни цялата къща, гдето седяха. И явиха им се езици като огнени, които се разделяха, и седна по един на всеки от тях“, изразяваща пълна хармония.

Първите християни не бяха еднакви. Всеки имаше характер, различен от този на другите. Различна бе и мисълта им. Но над всички тях беше Божията любов.

Славеят пее по един начин, чучулигата по друг, но двете птички хвалят Бога, без да изпитват омраза едни срещу други.

Ние никога няма да бъдем еднакви. няма да вършим една и съща работа. Няма да изпълняваме еднакви задължение. Няма да носим еднакви дрехи…

Но хармонията не е в еднаквостите, а в разнообразието, което съдържа взаимно допълване.

Има толкова различни цветя. Едни са бели, други жълти, трети розови, …..Но става нарушава ли се красотата.

И ето тези човеци с различни дарби и характери бяха едно сърце и една душа. Над себе си имаха общата воля на Бога. И те радостно я вършеха.

По главните въпроси вземаха предвид Божията воля, а по второстепенните важна роля играеше братолюбието.

Това е хармония!

Преди да повярват, Божиите чада са принадлежали на един или друг, но сега всички са едно. Преди не са се познавали, но сега са станали близки. Различията били забравени.

Святият Дух ги бе споил с Божията любов.

Молитвата е лична среща с Бога. В нашето говорене към Бога, главна роля играе сърцето. Молитвата е дишането на душата. Чрез нея приемаме небесна атмосфера.

Представете си, че изведнъж ни забранят да се молим. Това би било голяма катастрофа за нас. Все едно да ни се отнеме възмождността да дишаме.

Не осъзнаваме, колко сме богати, силни и щастливи чрез молитвата.

Ние сме синове и дъщери на Небесния Отец. За да бъдем живи и да побеждаваме, трябва непрекъснато да сме свързани с Бога, чрез молитва. Пресече ли се тази връзка, ние ще сме вече победени.

„Да се молим е поведение. Да можем да се молим е изкуство. Да имаме право да се молим е привилегия на Божиите чада“.

Как ни виждат децата? Радостни и доволни от този живот?

Ето ние се събуждаме сутрин и виждаме цялата трагедия на този света. Детето ни гледат, а ние му казваме:

– Ох, що за живот е това….. хайде ставай , миличък, време е да вървим.

Това е все едно да казваш:

– Дойде време да разбереш, че много трудно се живее в този свят! Ще страдаш, като мен.

Тогава детето би си помислило:

– Къде искат да ме вмъкнат, що за живот е това?

Ние сме християни. Но интересното е, че се наричаме Божии чада, но нямаме радост, дори нямаме такава радост, която имат невярващите.

Кога ще се научим да се радваме? След смъртта ли?

Тази небесна радост трябва да се прояви  в нашия живот тук, на земята, когато общуваме с близки и роднини, и укрепваме любовта си един към друг.

Възрастните хора преживяват много трудно и това не е само заради малките им пенсии. Често са подложени на тормоз от свои и напълно непознати.

Бай Наско имаше две дъщери, но те се бяха задомили надалече в големите градове на страната. Често го навестяваха. Но колкото и да го викаха, да поживее при тях, той все казваше:

– Тук съм се родил и тук ще умра. Ако искам да вида големия град, ще се кача на автобуса, ще ида в града, ще напазарувам, ще видя други хора и ще се прибера в къщи.

Той не стоеше на едно място, все шеташе, поправяше нещо, натъкмяваше, приспособяваше.

Разговаряше с комшиите и с хората, които срещаше в селото. Обменяше информация с тях и сам я разнасяше в селото неволно.

– Знаеш ли какво се е случило с Кирил часовникаря тази нощ? – попита го Крум.

– Какво е станало? – попита бай Наско. – Пред тях видях линейка.

– Някакви младоци го нападнали нощес, – тъжно поклати глава Крум.

– Пак ли циганите, – разтревожено попита бай Наско.

– Какви ти цигани, един от тях е бил синът на бившия кмет.

– И какво са искали от Кирил? – попита Бай Наско.

– Пари, – махна с ръка Крум. – пребили него и жена му. Цялото ми лице е било в кръв.

– От къде са били сигурни, че има пари? – попита бай Наско.

– Ами давал на заеми, помагал на този,  на онзи и го надушили, – обади се Начко.

– Колко са му взели? – попита Дако, който прибираше овцете си.

– Шест хиляди и някакви златни и сребърни накити, – каза Крум.

– Хванали ли са ги? – попита бай Наско.

– Хванали са ги, защото един от тях е бил много умен и се е обадил по телефона си и по това са ги хванали. Но няма да ги държат много, – каза Крум.

– Нали са покровителствани от някой, други са чеда на шефове, бързо ще ги отърват, нали бащите им ще платят, – каза Начко.

– А кой ще плати и върне здравето на Кирил? – попита Дако.

– Дори и да го повъзтановят, след такъв бой, ще бъде половин човек, – въздъхна бай Наско.

– Няма радост  в старините ни…., – тъжно заключи Начко.