Имало едно време един човек и той имал двама сина. Той живял до дълбока старост. И когато наближило да умре, всичко по равно разделил между синовете си. При стария брат се прибавяло богатство, а при малкия намалявало. Ту мор нападне овцете му, ту лоша реколта го споходи. Нацяло обеднял. Много често с жена си и децата си сидели гладни и нямали какво да ядат. А деца имал много.
Хубавото било, че не унивал. Имал си цигулка. Посвири на нея и му стане весело. И жена му за нуждите забравя, и децата не молят постоянно за храна. А брат му всичко имал, но бил без деца.
Веднъж двамата братя се срещнали. По-богатият казал:
– Добре си живееш. Погледни колко помощници си отглеждаш!
– Не тъгувай, – утешавал го бедният брат, – и ти ще имаш деца.
– Ако стане така, ще бъдеш най-скъпият ми гост, – въздъхнал богатия.
След една година на богатият брат се родил син. Щели да правят кръщене. Богаташът поканил всичките си познати освен брат си. Но въпреки всичко той решил да го поздрави. Станал и тръгнал. По-големият му брат като го видял не му се зарадвал много, но го сложил на масата. Дошъл съседа и богаташа казал на малкия си брат:
– Помести се малко, братко, този човек трябва да поставя на почетно място.
И човекът се отместил. На вратата дошъл друг съсед и по-малкия брат отново трябвало да се поотмести. Така идвали еди след друг все знатни гости и място за бедния брат нямало. Седнал на пейката. Нито достигал до яденето, нито до пиенето.
Така погостувал на брат си. И в дома си се завърнал с празни ръце. Откачил цигулката от стената и засвирил така, че жена му затанцувала радостна. Цялата къща се заклатила, от стените започнала да пада вар. Свири беднякът и се удивлява:
– Боже мой, колко деца в същност имам! Почакай, почакай!…. Ще ги преброя. Това е мое и това….А това?
Пред очите му проблеснали светкавици.
– Гръм да ме удари, но това не е мое…. От къде се взеха на главата ми?
Протегнал ръка и хванал едно от тях. Мъничко било то и зъбато.
– Кои сте вие?
А то отговорило с писклив глас:
– Ние сме злините ти.
– А, ето какво било! – казал си беднякът. – Тези малките са ненаситни, те са глътнали цялото ми богатство. Скоро и до мен ще дойдат и ще ме изядат.
Попитал ги:
– Е как добре ли си живеете?
– Какво ти добре, – казали те, – виж колко ни е тясно и лошо, та ние станахме много.
– А искате ли на по-широко да живеете?
– Искаме, искаме, – запищели малките зли човечета
Претърколил беднякът голяма бъчва и им казал:
– Ето това е вашият дом.
Като видели бъчвата всичките се пъхнали бързо в нея. Всеки бърза, за да си осигури място. Беднякът изчакал и последното зло човече да влезе в бъчвата, сложил й капак и със здрав обръч го затегнал. След това търкулнал бъчвата надалече, в един овраг.
От този ден стопанството му се възобновило. Кравата им, която била преди кльощава, сега се отелила и си имали две теленца. Кокошките им се  размножили, не можеш да ги преброиш. Реколтата му и в полето и в градината била радост за очите.
Богатият брат загубил мира си. Помислил си: „За какво му е всичкото това на бедняка? Беше привикнал към бедността си, живееше и се веселеше. А сега с мен се равнява. Пред хората ме е срам“.
Решил и отишъл при брат си.
– Зарадвах се за теб, братко! Как те достигна такова богатство?
Малкият брат му разказал всичко, как видял злите сили, които се завъдили при него и как ги надхитрил, и ги затворил в една бъчва.
– А къде е тази бъчва? – попитал богаташа.
– В оврага я хвърлих.
Богаташа направо от брат си тръгнал към оврага. Гледа там наистина лежи бъчва. А в нея нещо шумоли, удря, скърца. Явно злите сили искали да излязат навън. Богаташът избил капака. Излезли злините гладни. Той им казал:
– Бягайте бързо при брат ми!
– Няма, – казали те, – ние зле живеехме при него. На студено и гладни стояхме. Ще дойдем да живеем при теб. Ти имаш просторна къща и много храна.
Изплашил се богаташът и хукнал да бяга. Но можеш ли да избягаш от тях? Захванали се за дрехите му, влезли в джобовете му, дори в пазвата му се вмъкнали.
Как ли не се отбранявал богаташът, но злините се заселили в дома му. Спомнил си по-старият брат думите: „Не пожелавай на други това, което не желаеш за себе си“. Но било вече късно…..

През есента на 1800 г. в механата на Ливорно влязъл слаб млад мъж с цигулка. На една от масите играели карти. Младият мъж се присъединил към тях, но не му вървяло много. Парите му бързо се стопили. Тогава той заложил цигулката си, като казал, че е много скъпа. Картоиграчите се съгласили и музикалният инструмент веднага бил проигран.
Младият мъж молел да му върнат цигулката само за една вечер, тъй като имал концерт, но те само му се присмели:
– Ти сам я заложи. Ние не сме те принуждавали.
Тогава към нещастния музикант приближил възрастен французин.
– Аз съм търговец от Париж, – казал той, – но обичам музиката и съм бил на ваши концерти. Вие сте Николо Паганини. Вашата цигулка не е най-добрата. Не тъгувайте за нея. Тази вечер аз ще ви дам друга. Тя е направена от неизвестният майстор Джузепе Гуарнери дел Джезу, но може би звукът й ще ви се хареса.
Паганини бил очарован от тази цигулка. Парижкият търговец бил поразен от свиренето на Паганини на нея и след концерта я подарил на младия гений.
– Не аз, скромният любител, трябва да свира на нея, – казал той.
Тази цигулка на Гуарнери придружавала Паганини през целият му живот. Само един път, преди концерт в Париж, тя „се разболяла“ и Паганини я занесъл на майстора на цигулки Вильом. Той успял да я „излекува“. Паганини го прегърнал и му връчил скъпоценната кутия.
– Аз имах две такива кутии, в които поставях цигулката си. Едната я дадох на лекарят, който излекува тялото ми, а втората я давам на вас, който изцелихте душата ми.
До смъртта си Паганини никога не се разделил с тази цигулка Гуарнери. Той я завещал на музея в родния си град Генуа. Там може да се види днес под името “ Вдовицата на Паганини“. Само когато идва изключителен цигулар в Генуа, той има право да свири на нея.

Веднъж Франц Лехар е трябвало да дирижира малък оркестър в един провинциален град. Оркестърът свирел много лошо. След първата репетиция композиторът безцеремонно заявил на местния диригент:
– Скъпи Маестро, Тромпетистът и барабанистът толкова силно свирят, че аз изобщо не чувам цигулката и виолончелото…..
– Но ние към това и се стремим, – с въздишка отговорил диригента.
– С каква цел? – удивено попитал Лехар.
– О, скъпи господине, по-добре и не питайте….
– Но защо?
– Защото веднага след като чуете нашите цигулари и виолончелисти, сами ще разберете….

Канадският цигулар Адриан Анантаван се е родил без дясна китка. Когато той поискал да се учи да свири на цигулка, родителите му казали:
– Защо не?
Сега 29-годишният Анантаван вярва, че тази подкрепа, му е помогнала да продължи и по-нататък. Да стане истински цигулар, който е имал възможност да учи в Уелския университет. Свирел е в Белия дом, на церемонията по откриване на олимпийските игри, в Карнеги Хол и пред папа Йоан Павел II.
Анантаван вдъхновява всеки, който работи с деца инвалиди. Деца, които успешно преодоляват ограниченията си, весело гледат на живота и със своя пример доказват, че ако не спират да се движат напред и са оптимисти, всичко за тях ще бъде възможно.
Отделете няколко минути и послушайте как свири Адриан Анантаван. Струва си.

В хладното януарско утро на една от станциите на метрото във Вашинктон застанал мъж и свирил на цигулка в продължение на 45 минути. Той изсвирил 6 произведения. През това време, а това бил пиков часа, край него минали хиляди хора повечето, от които отивали на работа.
За 45 минути само 6 човека се спрели по-дълго и слушали музиката, 20 не са се спрели но оставили пари. Музикантът събрал 32 долара.
Никой от минаващите не  знаел, че цигуларя бил Джошуа Бел – един от най-добрите музиканти в света. Свирел едни от най-сложните произведения написани някога, а инструмента, на който свирел била цигулка Страдивариус, която струвала 3,5 милиона долара.
Два дни преди изпълнението му в метрото, на негов концерт в Бостън, където билетът средно струвал 100 долара било пълно.
Свиренето на Бел в метрото е част от социален експеримент за възприятията, вкусовете и приоритетите на хората. Целта на този експеримент било да се разбере: Дали в делнична среда, в неподходящ момент усещаме красотата? Ще се спрем ли да я оценим? Ще разпознаем ли таланта в необичайна обстановка?
Един от изводите в този експеримент е може би следният: Ако ние не можем да намерим време за да се спрем за малко и да послушаме най-добрите написани музикални произведения, в изпълнение на един от най-добрите музиканти на планетата, ако темпа на живота е станал толкова бърз, че сме станали слепи и глухи за такива неща, тогава за какво ни е животът? Защо ни е нужно непрекъснатото да преследваме чужди натрапчиви ценности? И какво губим в това безумно преследване?
Отговора е само един: Ние губим самият живот…