Каква тема само. Обсъждаше се коя е най-тъжната дума.

– Но, – заяви един.

– Изгубен, – сподели друг.

– Безнадеждно, – обади се трети.

– Можеше да бъде, – добави четвърти.

Имаше множество предложения.

– Всички споменати думи описват сърцето на човека без Христос, – констатира Петър. – Какъв контраст са те спрямо Божите обещания.

– В Исус Христос едно изоставено, безнадеждно сърце, преследвано от „ но “ и „ можеше да бъде “ се трансформира в такова на надежда и с цел, – тържествено обяви Захари.

Дядо Стоян се усмихна:

– Когато надеждата бъде отнета от хората, следва бързо морална деградация.

Цветан дълго се мъчи да отреже с ножа парчето от изкуствена материя. Когато погледна по-отблизо острието му, той забеляза:

– Ръбът му е затъпял, за това не може да реже добре.

И същевременно си каза:

– Ако се нараня с този тъп нож, ще ме заболи много, а зарастването на получената рана, ще трае доста дълго време.

Цветан поклати глава и заяви категорично:

– За да бъде ползотворна и безопасна работата ми, трябва първо да го наточа. За тази цел ми трябва нещо, което е поне толкова твърдо колкото метала, от който е направен ножа.

Така и ние наостряме себе си чрез другите хора.

Човекът не е създаден да бъде сам, той има нужда от подкрепата на околните.

Когато се събираме, да се молим заедно и се насърчаваме в ежедневието, ако някой от нас се е „затъпил“, има кой да го „наостри“.

Преди години Михаил последва призива на Господа и реши да се посвети на мисионерска работа, достигайки групи хора, които никога не са чули Евангелието.

Той вярваше:

– Бог ме е призовал в това служение.

Случи се така, че по пътя към една от тези групи, самолета се разби и Михаил не стигна до крайната цел.

Минаха години.

Друг мисионер откри активна група вярващи в същия отдалечен район.

Той се срещна с тях и ги попита:

– Как сте приели Исус Христос за свой Господ и Спасител?

Ловната група от местните жители разказа следната интересна история:

– Ние открихме катастрофирал самолет. Сред останките му намерихме Библия на млад мисионер, която бе написана на нашия език. След като я прочетохме, повярвахме в Христовото Евангелие.

Така тази не достигната общност бе изведена от тъмнината към светлината.

Той стоеше пред Бога и обвиняваше този или онзи ден и нощ. Бе много изобретателен, не му се свидеха лъжите и изопаченията.

За да убие, открадне и унищожи потенциала даден от Бог на човека, създаваше диалог около греха, който държеше индивида в постоянно усещане за недостатъчност.

Целта му бе човек да живее в срам.

Вината се отнасяше за това, което бе сторил Борис, но срамът засягаше неговата идентичност.

– Бог ми е простил извършеното, – казваше си Борис.

Но позволяваше на обвинителя да го засипва с лъжи, относно неговата същност.

Това парализираше и пречеше на Борис да извърши Божията воля в живота си.

Още като младеж бе слушал от своя наставник:

– Призовани сме да използваме дарбите и талантите, дадени ни от Бог, за да променяме света, но ако не се отърсим от срама и чувството за недостатъчност, никога няма да можем да постигнем в пълнота това, за което Той ни е създал.

Борис бе уверен:

– Исус подмени греха ми със Своята праведност на кръста. Той ме направи ново създания. Аз съм Божие дете, напълно опростен, покрит с благодат и изпълнен със сила за да върша дела за Негова прослава.

Гласът на срама се противопостави:

– И ти вярваш на това? …. Това те успокоява? …. А това, което си извършил ….?

Това бе порой от лъжи и съмнения, които искаха да замъглят истинската идентичност на Борис.

Въпреки натиска, той успя да се отърси:

– Трябва да помня добре, какво Бог казва за мен, – изрече със силен глас Борис. – Аз съм Негово дете. Исус дойде, за да живея пълноценно. Отхвърлям срама и ще следвам Божията воля за моя живот.

Малка група от жени се бе спряла на едно място и шумно разговаряше.

– Това е болезнено, но си е така, – поклати глава Марта. – Раните се превръщат в белези, а белезите в истории. Животът е гоблен, изтъкан от преживявания, радости, изпитания, рани и в крайна сметка белези.

Намеси се и веселата Даря:

– Раните, които понасяме, независимо дали са физически, емоционални или духовни, често са болезнени и сурови в момента. Те представляват болката, загубата или трудностите, които срещаме. И все пак с течение на времето, докато заздравяването настъпва, тези рани се затварят и се превръщат в белези. Те, макар и да напомнят за нашата болка, служат като доказателство за силата, издръжливостта и благодатта, които са ни пренесли през всички трудности.

Катя се усмихна:

– Белезите са историите, които разказват за оцеляването, растежа и трансформация ни. Когато им позволим да станат свидетелства, ние каним други в нашите истории. Правейки това, ние им предлагаме насърчение, надежда и им напомняме, че те също могат да преодолеят раните си.

– Забележете, – вметна Валя, – докато вървим през живота, нашето пътуване на вяра играе жизненоважна роля в това как да обработваме раните и белезите си. Вярата е това, което ни подкрепя в най-мрачните моменти, давайки ни надежда, когато не виждаме пътя напред. В Писанията се казва: „Господ е близо до съкрушените по сърце и спасява съкрушените по дух”.

Ралица само тихо добави:

– Вярата не ни предпазва от рани, но ни дава сила да продължим напред. Това ни уверява, че никое страдание не е без цел и всеки белег разказва история за Божията вярност.

Старата Невена продължи мисълта за белезите:

– Превръщането на рани в белези е естествена част от лечебния процес, но превръщането на белезите в истории е моментът, в който избираме да разсъждаваме върху миналите си борби, не с горчивина, а с благодарност за научените уроци и преживяното израстване.

А Петрана обобщи:

– Вярата ни насърчава да видим отвъд болката. Нашите белези не са белези на поражение, а символи на победа, отражение на това как Бог ни е превел и е използва болката ни за добро. В крайна сметка, от рани през белезите до историите е пътуване на доверие, независимо от дълбочината на нашата болка. Вярата винаги ще ни води до място на изцеление, където нашите истории на борба се превръщат в истории на триумф.