Жоро донесе в класа лъскав пистолет играчка. Той светеше с цветовете на дъгата и издаваше силен звук.

Това бе играчка, за която всяко дете мечтаеше.

Играчките бяха забранени в училище. С нея момчетата играеха тайно, далеч от любопитни очи.

Жоро позволи на Петър да вземе играчката със себе си у дома. Щастлив Петър я прибра в чантата си.

Той игра с играчката тихо вечерта. Не бе казал на никого за нея.

Внезапно Петър натисна спусъка. Звукът отекна в къщата.

Майка му нахлу в стаята.

– Какво правиш? Какво е това? От къде го взе?

Петър се опита да излъже, но после замълча.

Последва „сеанс на пречистване“. Всеки удар рестартираше Петър, рестартираше го за честност.

Накрая той си призна:

– Тази играчка не е моя. Жоро ми я даде до утре сутринта.

Майка му го придърпа близо към себе си и каза:

– Ако беше казала истината в началото, всичко това нямаше да е необходимо.

Думите ѝ разтърсиха Петър силно. Те подействаха повече от дисциплинирането.

Онази нощ Петър не можа да спи. Превърташе всичко в ума си отново и отново.

– Само да бях казала истината от самото начало ….

Този момент го промени завинаги.

Петър осъзна:

– Това, което е честно ни предпазва, а страхът от наказание, да не разочаровам някого или конфронтация води до лоши последствия. Ако лъжа, лъжите се умножават. Стават две, …. десет. Мрежата става твърде заплетена, за да се измъкна.

Истината може да изглежда скъпоструваща в момента, но нечестността струва много повече в дългосрочен план.

Крум дръпна майка си за ръката и я попита:

– Мамо, какво е ситимово дърво?

– То е вид акация с много красиви цветове, – поясни майката.

– А тук има ли го?

– Не. Ситимовото дърво е било едно от малкото видове дървета, растящи в пустинните райони близо до Израел. Освен това то е плътно и изключително здраво, което го прави чудесно за всякакъв вид дървени конструкции.

– Щом е толкова издържливо, значи не гние, – ококори очи Крум.

– Много си досетлив, – засмя се майката. – Дървото отлага в сърцевината си много отпадъчни вещества, така наречените консерванти. Те правят дървесината неприятна за насекоми и ѝ помагат да бъде плътна и трудна за проникване на вода и други агенти на гниене.

– Какво чудно дърво, – възкликна Крум.

– А знаеш ли каква важна роля му е била отредена? – попита майката.

– Роля? – Крум повдигна вежди.

– Ситимовото дърво често се споменава във връзка с изграждането на скинията. От голямо значение е използването му и при изграждането на ковчега на завета. Помисли си само, скинията е използвана през следващите четиристотин години до построеният от цар Соломон храм в Йерусалим, а ковчегът остава решаваща част от еврейското поклонение до разрушаването на храма от вавилонците векове по-късно.

– О, това наистина е важна роля, – съгласи се Крум.

Скоро щеше да започне представлението, но Михаил, който трябваше да играе злодея, не можеше да се преоблече. Главният елемент от костюма му бе изчезнал.

– Какво ще правим сега? Започна да се вайка отговарящия за гардероба на артистите.

Всички вдигнаха рамене.

Влезе режисьора на постановката и попита:

– Какво става? Защо се бавите толкова?

Няколко ръце посочиха полуоблечения Михаил.

– Пак ли нещо се е загубило?! – въздъхна режисьора.

Изведнъж той погледна към оператора, който бе облечен с някакъв отвратителен пуловер. С него човекът приличаше на някакво страшилище.

Режисьорът приближи оператора. Огледа го от главата до петите и радостно каза:

– Ето това ни трябва. Момчета внимателно съблечете пуловера му и го наденете на Михаил.

Операторът изобщо не се съпротиви.

Когато го попитаха:

– От къде ти хрумна да облечеш това отвратително нещо?

Той въздъхна и започна да обяснява:

– Нито цветовете, нито фасона му харесвам, но моята приятелка щеше да се обиди. Така от време на време обличам подаръкът ѝ.

Всички се засмяха.

– Хайде, няма време за повече приказки, – развика се режисьорът и всеки тръгна да изпълнява задълженията си.

Слънцето грееше, но бе хладно. От време на време подухваше студен вятър.

Стамен се бе подпрял на оградата си и наблюдаваше двама мърморещи мъже.

– Какво време само.

– Уж слънце, ама тоя вятър …

– Какво толкова, – не се стърпя Стамен, – есен е. Скоро и сняг ще завали.

Мъжете като че се събудиха от думите на Стамен, но те не им дадоха облекчение.

Те по-скоро бяха смазани от такова изказване. Едва ли не ги правеха на слабаци, а те не бяха такива.

Въпреки всичко те нямаха смелост да се противопоставят, защото надеждата им за по-добро не можеше да проникне през мъглата на съмнението.

– Ами ако …

Ето това са думите.

Могат да те привдигнат и насърчат, но могат и да те смачкат и унизят.

Проблемът място понякога не е само в самите думи, а в разбирането им. Един казал едно, но другият разбрал друго.

Цветовете избледняват, бреговата линия ерозира, храмовете се рушат, империите падат, но „думата, казана на място“ издържа.

Ана знаеше, че любимите ѝ хора се прибират.

Още вчера ѝ се обадиха по телефона и ѝ казаха:

– Очаквай ни утре следобед. Ще хванем обедния рейс.

Като добра майка и отлична съпруга, Ана започна да приготвя любимите ястия на децата и съпруга си.

Тя желаеше да ги зарадва. Нейното сърце искаше да им покаже, че ги обича и с нетърпение очаква тяхното завръщане.

Докато шеташе в дома си и приготвяше палачинки с ягоди за Милена, зелена салата за Гошо и добре препечени пържоли за съпруга си Ана си каза:

– Какви приготовление правя за децата и Валентин, но си мисля, какво Бог е приготвил за мен за моето завръщане един ден?!

И тя се размечта:

– Той знае цветовете, които обичам, пейзажа, на който се наслаждавам и всичко онова, което ми доставя удоволствие и ме прави щастлива. Това, което Той е приготвил за мен, ще ми говорят, че съм била очаквана и че съм добре дошла.

Ръцете ѝ пипаха бързо, те извършваха всичко с много любов и топлота, а в същото време си представяше как ще бъде срещната горе от Младоженеца за сватбата.