Далу е бил голям художник… Той би създал само шедьоври, ако не бе проявил слабостта да се стреми обществено признание…Ако Далу бе стоял само в ателието, за да продължава спокойно работата си, той би създал такива чудеса, че красотата им изведнъж би засияла пред очите на всички и мнението на света би му присъдило може би това артистично първенство, за чието придобиване той използува цялото си умение.
Това е една справедлива оценка съчетана с едно пристрастно порицание, в което има и истина, и неистина. Вярно е, че Далу жертвува твърде много време за създаване на няколко паметника, не паметници на официални лица, а на прогресивни дейци и че цели двайсет години работи върху големия ансамбъл „Триумфът на Републиката“, издигнат върху Плас дьо ла Репюблик. Но Далу работи над тия творби не за да получи официално признание, а защото смята, че художникът е призван да бъде обществен деец. „В изкуството, както впрочем и във всички неща — пише той в своя бележник, — трябва да принадлежиш на своето време и на своята родина. Художникът, както литераторът, трябва да бъде от своето време. Само при това условие произведенията му ще останат да живеят.“
Израсъл в работническо семейство и живял дълги години в крайна оскъдица, Далу ще остане докрай верен на демократическите идеи. През драматичната 1871 г.‍ е член на Парижката комуна. Принуден след разгрома на Комуната да емигрира в Англия, той прекарва там цели десет години, тъй като е осъден в родината си на доживотна каторга. В продължение на две десетилетия работата върху ансамбъла на „Триумфа“. Това му носи само материални затруднения и скулпторът упорито продължава тая работа не за да получи ордена на Почетния легион, а за да изрази републиканското си верую. Всички негови съвременници ни го описват като крайно скромен, дори свит човек. И когато най-сетне на 19 ноември 1899 при една всенародна манифестация паметникът бива открит и идва ред да бъде награден неговият създател, уредниците на тържеството едва успяват да издърпат на трибуната художника. Той бил се свил зад жена си и дъщеря си сред тълпата.
Президентът на републиката протегнал ръце, за да му окачи на врата лентата с ордена, но Далу промърморил: „Оставете това, господин президент, оставете това, не ме правете смешен!“
Доживял деня на признанието, ала съсипан от дългогодишна работа и потиснат от смъртта на съпругата си и от неизлечимия недъг на едничката си рожба, Далу, преди да угасне, формулира тъй последната си воля: „Да няма речи, нито венци, нито почетни роти; една катафалка от тия, най-бедните, и само името, написано върху плочата на гробището Монпарнас.“
Далу е пожертвувал много време не за скулптурата, а за други неща и туй му е попречило да се реализира напълно. Но бедата не е в това, че се е стремял да служи на обществото, а че самото общество, враждебно на голямото изкуство, го е обричало на занаятчийски труд. Принуден да изхранва по някакъв начин семейството си, художникът дълги години е трябвало да прави най-банални пластични орнаменти, поръчвани му от архитектите, които ограбвали времето и таланта му за парче хляб.
И все пак това, което ни е оставил майсторът, съвсем не е малко и като се изключат някои паметници, в които е бил принуден да следва стила на времето, той е създал, особено в областта на малката пластика, забележителни неща.

В горещия летен ден малко хора се отбиват в старата разрушена църква в селото. Тя някога е била голяма и процъфтяваща в многолюдното селце между Москва и Каломна.
По-късно църквата била унищожена и осквернена. Селяните разкъсали иконите, изпочупили пода, а самата църква превърнали в ремонтна работилница за трактори.
Случайно или не, но жителите на това село били застигнати от редица нещастия и болести. Самото селище запустяло и изчезнало
А църквата и до днес си стои. Изненадващо е , че църквата е разрушена, липсват северната и южната й страна, на земята се търкалят надгробни паметници, но тя е още там.
По стените са запазени стенописи на неизвестен гениален художник.
Въпреки всички оскърбления, куките забити в стените и прораслата коприва на пода, старата църква е още жива.
Сякаш някой живее в тази порутена сграда….
В очите на светиите изписани на стените се чете удивление. „Защо хората унищожават тази красота сред плодородната  земя“.
Въпреки всичко това, очите на ангелите и светиите от стенописите излъчват любов и доброта…..

През 1910 г. художникът Хърбърт Уорд, който за кратко време е живял край басейна на река Конго, е описал пазарите за роби, където хора са били продавани за храна:
Групите от хора лежали на земята в очакване на своята по-нататъшна съдба. Тук имало стотици роби от различен пол, възраст, включително и бебета в ръцете на майките им. Техните тела били изтощени от дългото гладуване. Те стоят настрана, с поглед надолу, отлично разбирайки какво ги очаква. Да, те ще бъдат убити и изядени.
Най-нечовешката практика сред местните племена е откъсването на парчета месо от живите жертви. Канибалите са като ястреб, който изкълвава месата на жертвите си.
Колкото и невероятно да е, но пленниците се премествали от едно място на друго като се показвали на желаещите да купят тяхното „месо“. Купувачите на свой ред със специални знаци показвали тези места, които биха желали да купят.
Поразителен е бил стоицизмът на тези нещастни жертви пред очите, на които се е провеждала  оживена търговия за частите от телата им.

Eдин изкусен художник нарисувал картини и ги предложил на зрителите за оценка. Повечето от картините му се харесвали, част от тях били оценени високо.
Само един обущар видял неточност в една от тях. Ставало въпрос за точност в изобразяване на чифт обувки.
Художникът се вслушал в забележките на обущаря и бързо поправил картината.
Обущаря до толкова се възгордял, че казал:
– Пищяла е неудачно нарисуван, а коляното и целия крак като цяло е много лошо изобразен…
Същото може да се каже и за нас. Правейки нещо добре, ние започваме да преценяваме и онова, от което почти нищо не разбираме

В една кутия лежали тубички с бои, Веднъж бялата боя казала на черната, която лежала в близката до нея тубичка:
– Какво лошо ти се е случило? Защо си толкова мръсна?
– Аз не съм мръсна. Такъв е цвета ми, – казала черната боя.
– Тогава ти си сбъркана боя и цветът ти е неправилен. Погледни ме, ето какъв трябва да бъде истинския цвят. Освен това всички цветове произлизат от белия, затова няма по-възвишен цвят от белия. Всички се стремят да приличат на него.
Тази забележка не се харесала на черната боя и тя възмутено казала:
– Не, ти не си наред, моят цвят си е хубав. Ако нямаше черния цвят , нищо велико не може да се нарисува.. Пробвай да нарисуваш нещо без мен, – казала черната бия, – белият лист ще си остане пак бял.
Тези изказвания възмутили останалите бои. те започнали да доказват, че техния цвят е единствено истинския и без него не може. Дълго и упорито спорили, а някои започнали да се разливат от тубичките, поради спукване от яд.
Изведнъж кутията се отворила и върху боите се изляла ярка слънчева светлина. Художникът извадил боите. Смесвал ги и ги нанасял на платното с вдъхновение. Именно тук  боите се помирили. Художникът не се интересувал от тяхното мнение, препирни и разногласия, той виждал единство в многообразието. За него били важни всички цветове. Не може да се рисува само с един цвят. Каква ще е тази картина нарисувана само от един цвят?
Така се създава шедьовър, когато всички работят заедно и взаимно се допълват.