Никола никак не обичаше да се моли и да слуша молитвата, която баба му казваше преди хранене

Когато го викаха за ядене, той по най-бързия начин сядаше на стола, готов да погълне и цяла планина, но след това трябваше да изслуша молитвата на баба си, преди да посегне към храната.

Баща му въпреки, че бе твърде зает човек, търпеливо слушаше молитвата докрай и не я прекъсваш, дори и когато му звъняха по телефона.

Веднъж преди вечеря, бащата на Никола го попита:

– На кого всъщност искаш да благодариш днес?

– Как на кого? – Никола се обърка от изненада. – На теб, разбира се, защото изкарваш пари, с които мама купува продукти.

– И това е всичко? – погледна го изпитателно баща му.

– Не, …. на мама, защото готви толкова вкусно – и без да дочака следващия въпрос добави, – на баба, която помага в къщи и за пирожките, които е опекла днес …

– А на Бог?

– О, да! – Никола си спомни, че в молитва те се обръщаха към Бога, – Разбира се и на Него.

– Хубаво би било ако го нямаше твоето „разбира се“,  – с упрек поклати глава баща му и започна да обяснява: – Само си помисли: Кой ми е дал такава работа, че независимо от днешните времена, мога да издържам семейството си, че дори и много повече? А на майка ти и баба ти, кой дава сили и умения, за да готвят и поддържат дома? Виж картофите, сиренето, хляба, които ти ядеш. Кой е давал слънчева светлина, топлина и дъжд на земята, за да порасне пшеницата, картофите, тревата на ливадата, която пасат кравите? И въобще дома, в който живеем, водата, която пием, накрая и въздуха, който дишаме, кой е ни е дал всичко това?

– Как кой? Бог! – ахна Никола.

Е, най-после бе разбрал, защо и на кого трябва да благодари всеки ден.

То беше толкова слабо и малко, че Юлия се боеше дали ще оцелее. Това бе подарък от приятелката ѝ Вера.

Пухената топчица, която Юлия държеше в ръцете си, бе най-малкото сред своите братя и сестри, но тя си избра него. Струваше ѝ се съвсем безпомощно, а същевременно за нея бе нежно създание, което се нуждаеше от любов и грижи.

Вера я предупреди:

– Този малчо веднага след раждането престана да се храни и загуби доста от тегло си. По-добре си избери някое от другите. Виж ги какви са палави.

Но Юлия не откъсна очи от мъничето. Тя се надяваше да се споразумеят с Мики и той да прояде скоро.

Когато се прибра в къщи Юлия опита да подмами Мики с избраната от нея вкусотия, но котенцето остана безучастно.

Следващите дни минаха в уговаряния и молби, но Мики само я гледаше тъжно и не пристъпваше към храната.

Най-накрая Юлия се ядоса, хвана здраво котето разтвори му устата и насила се и опита да вкара храна в нея, но Мики с невероятна сила се отскубна от нея и се скри под масата.

Тя се наведе и седна срещу него. Двамата дълго се гледаха. След това по някакво чудо стигнаха до някакво мълчаливо съгласие и Мики пристъпи към паничката.

Котето я огледа внимателно, сякаш избираше какво точно да си хапне. След много „умуване“ все пак се престраши и захапа едно малко парче.

Постепенно Мики започна да се поправя.

Скоро вялата космата топчица, се превърна бързонога изпълнена с енергия сила…. Мики стана разкошен пухкав котарак.

Юлия едва го вдига вече, но не се бе отказала още да го държи на ръце.

Когато го наблюдаваше, тя казва на тези, които са край нея:

– Никога не трябва да се предаваш и да се отказваш да помагаш на по-слабите. Достатъчно е, да им вдъхнеш малко вяра и да подкрепиш надеждата им.

Дона се връщаше с приятели в общежитието. Лампите, както винаги, не светеха в коридора. Тя приближи в тъмното вратата на стаята си, отвори я и усети как нещо се промуши заено с нея вътре.

Докато Дона се събуваше и светне лампата, „нещотото“ успя да се добере на масата и да „вкуси“ от храна, които бяха върху нея.

На общо събрание на съжителстващите в една стая момичета, бе решено:

– Малкият да остане, но да се превъзпита.

Котето само си бе избрало дома. И никой не се осмели да го изхвърли навън.

Минаха три години, от малкото „нещо“ се бе получило космата красавица с мелодичен глас: „Мяу,мяу…..“

Нека после разправят, че няма награда за състраданието.

Домашните любимци са интересни, с тях не можеш да скучаеш.

На Йони му донесоха папагал, неговите предишни собственици се бяха отказали от него.

Котаракът Манчо изобщо не се заинтересува от новото попълнение. За него папагалът не представляваше апетитно ястие, защото не миришеше на Whiskas, любимата му храна.

Птицата през цялото време крещеше. Това не беше само чирикане, а противен писък. Трудно бе и на Манчо да понася тези пронизителни звуци.

Когато папагалът започнеше „концерта“ си, котаракът заставаше пред клетката, гледаше право в очите на нещастния певец и нервно, оголвайки зъби, недоволстваше.

Папагалът осъзнавайки, че е на високо и е защитен от клетката, въпреки заплахите, плюеше наоколо.

Манчо чакаше моментът на отмъщението си. И той не се забави.

Веднъж клетката бе свалена на пода, за да се разчистят наоколо паяжините и натрупания прах.

И ето какво се случи.

Котаракът скочи върху клетката отгоре, така че той се оказа над папагала. Какво унижение за семейния кресливец.

Добри живееше в общински апартамент със рижото си коте Тошка.. Отношенията му със съседите бяха приятелски. Никой не нахалстваше, не нарушаваше и не налагаше свои правила. Кавги възникваха много рядко.
Тошка стана любимка на всички, въпреки че понякога вместо милувка даряваше по някоя и друга драскотина.

Но веднъж с тази рунтава, локоранжева топка се случи нещо доста необичайно. Тошка се разхождаше из стаята, но изведнъж рязко спря. Загледа се в пустотата, козината ѝ настръхна. Животинчето изпищя като диво животно.

– Тошка е полудяла, – каза си Добри.

Но към нея не смееше да пристъпи.

След около 15 минути на вратата се почука.

Развълнуваната съседка Ирена като на скоропоговорка сподели:

– През прозореца, представяте ли си…. а сега лежи на асфалта в локва кръв…

– Какво се е случило? – неразбиращо попита Добри.

– Петър, този дето живее над теб, с очилата, скочил от прозореца, – уточни съседката.

– И защо го е направил?

– Дължал голяма сума, – каза Ирена. – Заплашвали го.

След като жената си отиде, Добри съчувствено погледна котката си.

Тошка седеше под дивана,  от там трудно би я измъкнал човек. Добри реши да я изхитри. Той поднесе към уплашеното животно, доколкото това беше възможно, памук натопен във валериан, а след това го постави до купичката за храна на котката.

След известно време, не можейки да устои на изкушението, Тошка изостави своето убежище.

– Странно, – каза си Добри. – Какво ли е видяла котката? Навярно това е била смъртта, изобщо не се съмнявам в това. Нали такива като нея усещат земетресение, много преди то да възникне……