Говореше се, че такова нещо едва ли е било.

Разбитите човешки сърца бяха способни да изграждат и вършат добри работи, но също така бяха склони да унищожават красивите неща.

Злото водеше хората към лош избор. Наричаха го грях, който поглъщаше сърцата на людете.

Хората се опитваха да следват Бога, защото разбираха, че единствената надежда на човечеството е Спасител, който ще отнеме греха им.

Но те имаха големи очаквания за Него, различни от това, което получиха.

– Ще дойде триумфално и бляскаво, – казваха си те.

А в действителност раждането Му и появата Му бе малък дебют в яслата.

– Ще дойде и с меча Си ще ни поведе, за да ни освободи от робството на подтисниците.

Но той растеше в дома на дърводелец и живееше в мир с Бога и околните.

– Ще изпепели греха и ще възстанови правдата.

А Той пътуваше от селище на селище възстановяваше живота и ги учеше как да казват „не“ на греха.

– А може би ще дойде като политическа суперзвезда, която ще отстрани всички конкуренти.

А той се нарече овчар и им заръча:

– Простете на враговете си и се молете за тях.

Очакваха цар, а Той прие ролята на слуга. Говори им за Бога и вечното Царство.

– Ще дойде, ще съди недостойните и ще ги накаже.

А Той ги насърчи, да не си отмъщават, а да приемат Божията благодат.

– Когато дойде, ще ни поведе в битка ….. – мечтаеха хората, потиснати под тежкото робство на властващите.

Но Той стана жертва, за да спаси людете и да промени нашите очаквания за настоящето и бъдещето. Защото нашите очаквания бяха за смърт, а Той ни предлагаше вечен живот.

Живеем в тежки времена. В домовете си се чувстваме като в затвор. Ограниченията ни правят уязвими към страха, депресията и неусетно се отчуждаваме един от друг.

Но има хора, които въпреки забраните се чувстват свободни. Дядо Тихомир и чичо Павел, както го наричаха в махалата, бяха от тези люде.

В днешния слънчев ден седяха на припек и разговаряха.

– Злото никога не се отказва, – повдигна вежди старецът. – То отчаяно води борба до край.

– Нищо не се добива чрез пирове и увеселения или приказки и възгласи, – подметна Павел, – а само в изпитания и духовни битки.

– Свобода дадена ни от Спасителя ни освобождава от всяко подтисничество и робство, – отбеляза дядо Тихомир.

– Тя ни е дадена чрез кръвта пролята на кръста от Божия син, – отбеляза Павел.

– Няма да поставим в бяг царя на злото с любезни фрази, – усмихна се Тихомир. – Той не се отказва лесно.

– Успехите ни в борбата срещу него, – повдигна показалеца си нагоре Павел, – се записват със сълзи и жертви.

– Това е, – натърти старецът, – призовани сме да водим една трудна и постоянна битка.

– Не сме родени за да живеем меки постели и на безопасни места…

– Трябва да добием сила от Бога, – поклати глава дядо Тихомир, – за да се изправим срещу стихиите и тайфуните в живот си.

– Творецът ни е дал всичко необходимо, – отбеляза убедено Павел, – трябва само да Го следваме.

Провеждаше се поредния търг. На това място човек можеше да открие прекрасни картини, антични съдове, майсторски изработени вещи и какво ли още не.

Човекът, който водеше търга вдигна една цигулка. Тя беше надраскана. Струните ѝ бяха разтегнати и провесени.

Търговецът не вярваше, че ще вземе много за нея, но се усмихна и каза:

– Колко ще дадете за нея? Да започнем от четиридесет лева.

– Четиридесет и пет.

– Петдесет.

– Петдесет и пет.

– Шестдесет.

– Шестдесет лева веднъж, шестдесет лева втори път, шест ….

От края на залата се изправи мъж с посребрена коса и се приближи до водещия търга.

Взе цигулката от ръцете му. Избърса корпуса ѝ с кърпичка. Опъна струните и енергично ги докосна с лъка.

Прозвуча прекрасна музика, сякаш ангели пееха.

Когато спря, търговецът попита:

– Сега колко предлагате за тази цигулка?

– Десет хиляди.

– Двадесет хиляди.

– Петдесет хиляди.

– Сто хиляди.

– Сто хиляди веднъж, сто хиляди втори път, сто хиляди трети път. Продадена.

Хората започнаха да ръкопляскат.

Някой попита:

– Какво измени стойността на цигулката?

Чу се отговор:

– Докосването на маестрото.

Всички ние сме като стари, прашни и износени инструменти. Но можем да свирим прекрасни мелодии само с едно докосване от Господа.

Много хора преминават през изпитания и трудности. Не всички проблеми са резултат от извършване на някаква грешка. Някои от тях се дължат просто на „живота“.

В такива случаи искаме да бъдем насърчаващи, да прегърнем страдащия срещу нас или да го потупаме по рамото, като му кажем:

– Всичко ще се оправи, не се тревожи.

Но не винаги се случва точно така.

Младена бе отчаяна и не знаеше какво да направи.

Обади се по телефона на Димитър, пастирът на църквата, която посещаваше:

– Митко, откриха ми рак…..

– Ще дойда де се видим, – спокойно каза Димитър.

Когато пристигна в дома ѝ, завари всичките ѝ пораснали деца. Пиеха кафе, обаждаха се по телефона. Обсъждаха ситуацията.

Сред този хаос Младена лежеше на леглото. Тя бе застинала в тиха скръб. Мъжът ѝ бе починал преди три години. Въпреки всичко до този момент тя се усмихваше, насърчаваше хората, помагаше им с каквото може, но сега бе отпаднала …..

Димитър седна до леглото ѝ. Искаше да ѝ каже нещо освежаващо, но не му идваше нищо наум. Цялото му обучение, опит и мъдрост, която бе почерпил от книгите се бе изчезнало.

Той се отчая. Чувстваше се неудовлетворен. Съзнаваше, че нещо трябва да направи за болната жена, но какво?!

Стана му тежко и той заплака. Накрая засрамен си взе довиждане с жената и си тръгна.

След няколко дни Младена му се обади по телефона и му каза следното:

– Пасторе, изглежда винаги знаеш точно какво да кажеш и как да постъпиш. Достатъчна бе загрижеността ти, която прояви към мен. Благодаря, че седна и плака с мен. Имах нужда от това.

Има моменти, когато не е нужно да казваме каквото и да е. Просто трябва да поплачем с човека, за да разбере, че някой се интересува от него и Бог не го е оставил.

В стаята нямаше много хора. Те бяха вперили очи в Ина и внимателно я слушаха. Тя бе слабо чернокосо момиче с живи кафяви очи.

– Когато пристигнах за първи път в Израел, не можах да разбера защо евреите наричат ​​търговските си центрове „каньони“.

– Наистина ли така ги наричат? – изненадан попита Влади.

– В Америка има Гранд Каньон и това е разбираемо, – добави Таня, – но какво е общото между търговски център в Тел Авив и тясна долина, по чието дъно пълзи река като змия?

– И аз така бях объркана, – призна си Ина, – докато не започнах да изучавам иврит.

– И какво? – в очите на Сашо се четеше огромно любопитство.

– Оказа се, – Ина огледа групата дяволито, – че израелските каньони нямат нищо общо с впечатляващите снимки на пътешествениците.

Всички мълчаха и зачакаха по-подробно обяснение.

– Местните израелски каньони, – започна да обяснява Ина, – произхождат от думата „купувам“ – לקנות – [ликнОт] и «покупка» — קנייה – [книйЯ]. Струва ми се, че няма нищо по-интересно от това да можеш да определиш корена в еврейския глагол и да видиш колко думи са образувани от него.

– И какво следва от това? – намръщи се Боби. – Трябва да изучаваме езика, а не да го сравняваме с подобно звучащи думи от родния.

– Боби, знам, че не си от много ученолюбивите, – засмя се Ина, – но това, което каза е точно така. Приличащите се по звучене чужди думи много рядко означават едно и също с тези в родния ни език.