В днешно време много хора загубиха работата си, други близки и приятели. Някои се чудят как да плащат наемите си, други се нуждаят от храна.

А ние какво правим?

Динко успяваше някак си да свърже двата края. По някакво чудо не го бяха уволнили. И той се чувстваше ако не щастлив, то поне бе доволен.

Сутринта Динко срещна по стълбите съседа си и се загледа в омърлушената му физиономия. Човекът бе привел рамене, сякаш носеше голям товар на гърба си, само дето не пъшкаше.

– Здравей, бай Сотире, – дружелюбно го поздрави Динко. – Съчувствам ти и те разбирам в какво тежко положение се намираш. Не се притеснявай. Вдигни главата. Всичко ще се оправи.

Съседът го погледна тъжно и си помисли:

„Лесно му е на него. Сам е, ни семейство, ни деца, даже и куче няма. Още ходи на работа, а аз какво да правя?“

Малко по-надолу някъде към втория етаж Сотир срещна Добри, който носеше две пълни чанти с продукти. Навярно бе пазарувал.

– Добър ден, бай Сотире, – поздрави Добри, след което остави торбите на земята.

Отдели няколко пакета и ги подаде на смаяния мъж срещу себе си.

– Вземи, това е за семейството ти. Чух, че си останал без работа.

– Но защо, нямаше нужда …, – смутено каза Сотир.

– Взимай, взимай, не се притеснявай. Нали в един вход живеем, трябва да си помагаме.

– Благодаря, – Сотир смотолеви объркано.

Той държеше смаян пакетите.

След това се обърна проследявайки с поглед Добри, който се изниза бързо нагоре.

– Чух, че някой ми е платил наема, сметките за тока и водата, – рече си Сотир. – Дали не е той? Добро момче е. Жена му скоро почина, но той все гледа на другите да помага.

Емпатията не е достатъчна. В такова тежко време, хората се нуждаят от истинска помощ, която е повече от пожелание.

Людете не се нуждаят от думите ви, а от храна, средства, ………

Истинската вяра е практична. Тя възпроизвежда състрадание и включва нуждите на хората.

Вашият отговор на болката на хората във вашето обкръжение, ще им покаже това, в което вярвате.

Окажете по практичен начин помощ на тези около вас, така ще им разкриете Христовата любов.

В този ден никой не знаеше какво щеше да последва. Людете нямаха престава, че с днешното разпятие щяха да намерят спасение.

Исус изтощен от жестоките удари в безсънната нощ, едва вървеше. Затова заставиха Симон киринееца да носи кръста Му.

Само Той знаеше какво щеше да стане след час. Запознат бе отдавна съдбата си, но бе твърдо решен да стане врата на спасението.

Беше само на 33. Стана за хората хляб, вода и светлина, но …..

Бе подготвен за този ден, когато щеше да бъде предаден.

Времето бе изтекло.

Той чуваше крясъците им:

– Разпни го.

Бе осъден, бит и оплют от свирепата тълпа, а беше вестител на любовта.

Сатана бе изпълнил сърцата има с ярост и бързаше да отнеме всичко, което Исус бе вложил в тях.

Въпреки страха и съмненията им Христос пак ги обичаше.

За това, когато Го разпнаха, каза:

– Отче, прости им, защото не знаят какво правят…..

Устните му бяха пресъхнали, но Исус знаеше, че всичко вече е свършено, за това каза:

– Жаден съм.

Натъкнаха на исопова тръст една гъба натопена в оцет, и я поднесоха до устата Му.

Исус прие оцета и рече:

– Свърши се.

Наведе глава и предаде Дух Си Богу.

Врагът ограби човека, но Исус чрез смъртта си на кръста му даде втори шанс.

Така Христос и днес ни помага, да започне всичко начисто.

Вечерта беше учудващо тиха. Времето бе се затоплило и Стефан реши да се поразходи.

В парка младеж и девойка се разделиха доста нервно. Сякаш бяха не приятели, а врагове.

Момичето навело глава продължи с бърза крачка към края на парка.

Младежът бръкна в джобовете си и неспокойно закрачи, като се въртеше в кръг край малкото езерце.

Стефан долови напрегнатият му глас:

– Какво си въобразява Надя? Да, признавам, че е толерантна, но не е достатъчно красива, за да ме съблазни.

„Колко е груб, – помисли си Стефан.- Момичето не изглеждаше никак лошо. Не бе от онези глезли дето сами се натрапват и искат само на тях да им се обръща внимание. Какво не ѝ хареса толкова? А може би очакванията му са били съвсем други?!“

Стефан сериозно се замисли.

– С какво право съдя този млад мъж? – каза си той. – Колко пъти съм допускал същата грешка в реалния свят?

Стефан прекара пръстите си по буйните кичури на косата си и продължи своя монолог:

– Какви приятелства съм пропуснал само, защото не съм искал да се откажа от прибързаната си оценка за хората!

Излизането му от дома и срещата с тези млади хора съвсем не беше случайна.

– Ето сега, когато съм приел Исус за свой Господ и Спасител, – продължи да разсъждава Стефан, – аз се отказах от старата си същност, заради това, което съм в Христос. Вече не съм сам, а част от семейството на тези, които вървят по пътя на безусловната любов.

Стефан искаше да настигне младежът и да му каже:

– Ако знаеш какво е направил Исус за теб, нямаше да съдиш Надя. Дори щеше да искаш другите да те възприемат така, както те вижда Той.

Но младият мъж бе изчезнал в мрака.

– Колко е трудно, – въздъхна Стефан, – да се освободиш от желанието да преценяваш и сравняваш, да се дистанцираш от стремежа си да се чувстваш по-добър от другите……

Стефан спря.

– Бог е излял любовта си в мен, но не да я задържам, а да я споделям с другите.

Звездите трепкаха на тъмния небосвод, а Стефан крачеше бодро към своя дом. Той знаеше какво трябва да направи.

Тримата приятели спокойно се бяха изтегнали на поляната.

– Ех ако сега можех да се върна назад точно, когато Исус влиза в Ерусалим, – Петко се бе размечтал, нали утре бе Цветница.

– Ще бъде интересно да се види, дали това, което се говори и е записано, наистина е станало точно така, – обади вечно съмняващия се Ичо.

Изведнъж въртящ се стълб от въздух грабна тримата приятели и ги понесе. Объркани младежите закрещяха.

Внезапно настана тишина и тримата се изтърколиха на земята. Огледаха се . Този терен им бе непознат.

– Вижте, – посочи с ръка Марко.

Тълпата от хората говореха възбудено.

– Каза и той се появи увит на входа.

– Беше оживял.

– Искаше да яде…

Хората бяха наобиколили един мъж и Му се покланяха.

– Къде сме? – попита смутено Петко.

– Може да ми се смеете, – приведе глава Марко, – но това е Исус. И хората говорят за чудото станало с Лазар.

– Е, Петко нали това искаше, – ухили се Ичо. – Ако вие бяхте в тази тълпа, какво щяхте да направите?

– Веднага щях да извадя телефона си, да Го заснемам, а после, – самодоволно плесна с ръце Петко, – щях го публикувам във Facebook. Знаете ли колко много лайкове ще събера?!

– Изгубили сме същността на Исус във всичкия този медиен хаос, който се върти около нас, – въздъхна тежко Марко. – И вместо погледите ни да са отправени към Господа, ние се смятаме едва ли не център на вселената.

– Да, но тези хора са избрали Исус да бъде центъра на живота им, – отбеляза Петко. – Чуйте ги как викат.

– Осанна!

– Благословен, който иде в Господното име!

– Благословено градущето царство на баща ни Давида!

– Осанна във висините!

Младежите гледаха как сияят лицата на ликуващата тълпа. Идваше им и на тях да се изправят и да закрещят:

– Осанна! Осанна във висините!

– „Осанна“ е форма на възхвала, но също така и дума, използвана за спасение, помощ и избавление, – поясни Марко.

– От какво искате да ви избави Бог? – попита Ичо.

– Той толкова пъти се е намесвал в живота ми и ми е помагал, – щастлива усмивка озари лицето на Марко. – За това благодарил бих за всичко, което е направил за мен.

Петко бе навел глава и тихо мълвеше:

– Господи, изцери сърцето ми. Отвори очите ми, за да виждам неща, за които съм бил сляп. Научи ме да обичам така, както Ти обичаш другите. Съкруши сърцето ми. Нека да не правя повече от нещата, за които по-късно бих се срамувал пред Теб …….

А въздуха около тях се огласяше от възторжените викове на тълпата:

– Осанна. Осанна. Осанна във висините.

Изведнъж тримата се намериха на полянката, където бяха преди.

– Това сън ли беше? – разтърка очите си Петко.

– Не знам, но беше прекрасно, – възкликна Ичо.

Някакво славно опиянение обхвана и тримата. И те закрещяха:

– Осанна. Осанна във висините. Благословен, който иде в Господното име!

След като позна Господа, Милена активно се включи в живота на църквата. Помагаше на всеки изпаднал в недоимък. Посещаваше болни и престарели хора.

Съчувстваше и плачеше с наранените. Радваше на всеки успех на другите. С други думи това сърце бе всецяло отдадено на Бога.

Един ден лекарят предупреди Милена:

– Има опасност да загубите зрението си.

Но това не я спря да помага на другите.

Когато ослепя нацяло, въпреки недъга, душата ѝ пееше. Това я вдъхнови и тя написа много възпламеняващи песни и химни за Божия прослава. В тях тя отразяваше своите търсения и мисли.

Всекидневно тя се питаше:

– Може ли светът да види в теб Исус?

След, което конкретизираше въпроса:

– Може ли светът да види в мен Исуса?

Така тя искаше да провери себе си, доколко е чисто свидетелството ѝ за Бога и колко е убедително то за околните.

Мислите ѝ се развиваха и по-нататък:

– Мога ли да се променя, ако не прекарвам насаме с Исуса? Живея ли толкова близко до Господа днес, че светът да види Неговото подобие в мен?

Милена осъзнаваше колко много всеки от нас е зает в този забързан свят, за това въпросите ѝ не спираха до тук:

– Заетостта ни пречи ли да показваме любовта на Исус?

– Наистина ли обичаме достатъчно тези, които са изгубени в калта на греха?

– Готови ли сме да протегнем ръка на всяка цена към погиващия свят?

Милена разбираше, че животът ни тук на земята е като една отворена книга.

– Когато другите ни гледат и слушат думите ни, това ще ги привлече ли към Господа или ще ги отблъсне?

Въпроси, въпроси, ….

Предайте всичко на Бога и направете живота си ценен за Неговото царство.