Хората се раждат, живеят, женят се, добиват деца, умират и това всичко, като че ли правят на сън. Ако човек не се събуди никога няма да разбере красотата и очарованието на живота.
Една история ми направи силно впечатление. Баща чука на вратата на сина си:
– Сине, ставай, събуди се!
– Не искам, татко.
– Време е за училище, ставай! – крещи бащата.
– Не искам да ходя на училище. – отговаря сина.
– Защо? – недоумява бащата.
– По три причини, – казва сина. – Там ми е скучно, дразнят ме и трето мразя това училище.
Но бащата продължава да упорства:
– Тогава аз ще ти назова три причини, поради който трябва да отидеш на училище. Първо това е твое задължение, Второ ти си на 45 години. И трето ти си директор на това училище.
Станете, събудете се! Вие сте вече възрастни. Оставете играчките за децата.
Единственото, което хората искат е да им върнат играчките. Нима не сте чували реплики като: Върнете жена ми. Върнете ме на старата работа. Върнете ми изгубените пари. Върнете ми доброто име и миналите успехи…..
Това на тях им е нужно. Те искат да получат обратно старите си играчки.
Например хората не желаят напълно да се възстаноявят след боледуване, те искат само утешение, защото лечението е свързано с много болка.
Събудете се! Ако вие не се възползвате от това повикване, съжалявам, никой не може да ви помогне. Една арабска пословица гласи: „Градинските рози и блатните тръни се захранват от един и същ  дъжд“.

Той вдигна поглед и видя най-обикновено лице. И мистър П…, чийто житейски занимания се свеждаха до пиене и жени, имаше такова лице. Такива бяха лицата на хората, които нито за миг не можеха да останат насаме със себе си. Лицата на уморени хора, неосъзнаващи умората си. Лицата на изплашени хора, неподозиращи собствените си страхове.
Гризеше ги неосъзнато безпокойство, превърнало се във важна част от живота им. Принуждаваше ги да търсят какви ли не психологични щитове, за да се укрият зад   тях.
Забавленията отдавна не помагаха. Цинизмът също. Скептицизмът не действуваше за дълго и хората се потопяваха в илюзии, измисляха си друг живот, друго време и друго място.
Седяха с часове в кината и пред телевизорите или пък си съчиняваха хипотези в различни клубовете. Докато се правеха на някой друг забравяха за себе си.

Той изпитваше съжаление към тези възрастни хора, които се преструваха, че живеят в друг век, и заявяваха на всеослушание, че не могат да живеят в своето време.
Желаеха поне за миг да се потопят в очарованието на чуждия живот. Така те явно прикриваха своята вътрешна празнота.
Той си спомни разговора на двете жени в автобуса. Те споделяха радостта си от мечтаенето да бъдат в друга епоха. Какво удовлетворение може да получи човек от въображаемия живот в миналото?
Това е бягство от действителността. Но от какво бягаха по-точно? Може би от неудовлетвореността в себе си?
Всички живеят в непрекъснато напрежение, което не ни оставя на спокойствие нито за миг и стига до страх. Подобно състояние на духа не може да се компенсира с никакви хитрости или модерни технологии.
Може ли само върху това да се гради животът?
Пред него, както и пред другите хора, сега стоеше въпросът как ще живее по-нататък. Дълги години светът бе потопен в страх пред възможността за война. В началото имаше безизходица, бягство от действителността, дори от самия себе си. По-късно чувството на обреченост се притъпи. В глъбините на душата остана само някаква смъдяща рана. Но и нея престанаха да забелязват, свикнаха с тази тъпа болка…
„Няма нищо странно в появата на Мечтателите“, –  рече си той.
Та нали самият той живееше извън действителността, потопил се в света на своите книги и ръкописи.

– Той ми е много близък! — казваме обикновено за тях.
Всеки си има свои „близки“. Но нима не е така?
Иначе откъде щяха да знаят нашите интимни работи или важни тайни ония непознати и далечни, които приказват за нас из града?
Питаш ме:
– Защо пиеш с тях?
– Но кажи ми, какво друго мога да правя с хората? Не мога да ги науча на нещо, те винаги знаят много повече от мен. Да обсъждам сериозните си дела с тях ще ме измамят! Ако споделя чувствата си, ще ми се изсмеят, ако не явно, то зад гърба ми.
Тайната за успеха на отделния човек е същата, както на всекидневния вестник:
„За нищо да няма свое мнение“!

В горещия летен ден малко хора се отбиват в старата разрушена църква в селото. Тя някога е била голяма и процъфтяваща в многолюдното селце между Москва и Каломна.
По-късно църквата била унищожена и осквернена. Селяните разкъсали иконите, изпочупили пода, а самата църква превърнали в ремонтна работилница за трактори.
Случайно или не, но жителите на това село били застигнати от редица нещастия и болести. Самото селище запустяло и изчезнало
А църквата и до днес си стои. Изненадващо е , че църквата е разрушена, липсват северната и южната й страна, на земята се търкалят надгробни паметници, но тя е още там.
По стените са запазени стенописи на неизвестен гениален художник.
Въпреки всички оскърбления, куките забити в стените и прораслата коприва на пода, старата църква е още жива.
Сякаш някой живее в тази порутена сграда….
В очите на светиите изписани на стените се чете удивление. „Защо хората унищожават тази красота сред плодородната  земя“.
Въпреки всичко това, очите на ангелите и светиите от стенописите излъчват любов и доброта…..