Времето бе студено. Хората седяха по домовете си и се грееха край печките. Моника неспокойно се въртеше и се чудеше какво да прави. Когато входната врата се хлопна тя скочи и каза високо:
– Мамо ти ли си?
– Да слънчице, – засмя се майка ѝ.
– Ще дойдеш ли с мен да отидем до библиотеката? – Моника умолително погледна майка си.
– До сега можеше да отидеш сама, – каза майка ѝ.
– Да, но когато съм с теб ми е по хубаво.
Майката въздъхна и тръгна към антрето:
– Добре, приготви се, след пет минути тръгваме.
Моника се оживи. Предметите оживяха край нея. Палто, шапка обувки, панталони, шал, ….Книгите бързо се наместиха в една платнена торбичка. И след пет минути едно засмяно детско лице вече бе на вратата.
Те бяха майка и дъщеря, но бяха и големи приятелки. Сега вървяха по пътя и всяка споделяше какво ѝ е направило впечатление.
– Виж това клонче как е застанало, – засмя се Моника, – прилича на клюн на додо.
– А онзи натрупания сняг върху дънера, не ти ли прилича на капата на чичо ти Симо.
Нюансите, сравненията и причудливите форми се редяха едни след други и двете неусетно стигнаха до библиотеката.
Посрещна ги жена, която им даде номерче за багажа и прибра чантите им.
– Колко е хубаво, майка и дъщеря, да вървят заедно така, – каза с тъжна усмивка жената.
Моника учудено я погледна, а майка ѝ се усмихна приветливо.
– О, вие нищо не знаете, – започна жената огорчено. – Моите родители не ме обичаха. Всичко все за брат ми. И какво стана? Брат ми се оправи. Има си семейство, хубава работа,а аз се разболях и сега съм тук, а като се прибера в къщи, съм съвсем сама.
– Не вярвам родителите ви да не са ви обичали, – опита се да я успокои Моника.
– Брат ми го пускаха навсякъде, а на мен не мира разрешаваха да излизам много навън. Никъде не съм ходила, нито на екскурзии, нито на забави, …. Дори и да излезех някъде, родителите ми настояваха да се върна бързо.
– Вашите родители са ви обичали много, – каза майката на Моника.
Жената я изгледа изненадано.
– Те не са ви пускали навън, защото са се страхували, да не ви се случи нещо лошо, – продължи майката на Моника. – Не са искали да ви загубят. За тях вие сте били много ценна. Брат ви е можел сам да се справи с всичко, но за тях вие сте били крехка и нежна. Искали са да ви пазят и закрилят.
– Никога до сега не съм си мислила за тези неща по този начин, – очите на жената се напълниха със сълзи. – Да права сте. Те наистина са ме обичали.
Това е една невероятна история.
