Марко погледна снизходително Емил, който четеше Библията и го попита:

– Не ти ли омръзна да четеш тази книга? Нали знаеш какво пише по-нататък?

– Когато я чета, откривам нещо ново за себе си, – отговори Емил.

– Чак пък толкова? В нея пише едно и също, – повдигна вежди изпитателно Марко.

– Тя е като непресъхващ кладенец с жива вода, – обясни Емил.

– Жива вода? Ти се шегуваш! Къде си видял такова нещо?

– Изглежда знам всичко, – неловко се усмихна Емил, – познавам текста, някои места знам наизуст, но …

– Нещо не си доразбрал? – опита се да му помогне Марко.

– Сякаш ми се отварят нови хоризонти. По-ясно разбирам отделните пасажи и ги свързвам с живота си, – поясни Емил.

Марко изкриви физиономията си иронично и щеше да започне да се смее на глас, когато Емил го закова с думите си:

– Освен това човек не само трябва да чете тази книга …

– Какво друго можеш да правиш с нея? – прекъсна го Марко.

– Трябва да се изпълнява написаното в нея. Това е правилния начин на четенето ѝ, – наблегна Емил.

– Ти си я чети и си блъскай главата, – завъртя ръка Марко. – Мен ми стигат и комиксите. Там има повече картинки и много малко за четене. И никой не те кара да правиш това, което гледаш и четеш.

Двамата имаха съвсем различен поглед върху нещата.

Вие, кого ще подкрепите от тях?

Надка целуна мъжа си и тичайки надолу по стълбите му припомни:

– Като станат децата, направи им сандвичи и им дай малко грозде.

Гроздан отиде в кухнята и веднага се зае с приготвяне на храната. Той знаеше, че децата, докато още са сънени, тичат веднага на масата и искат да ядат.

Не мина много време и двамата братя се появиха.

Бащата поднесе чинията със сандвичите, но Кирил направи кисела физиономия:

– Как очакваш да ги ядем такива?

– Че какво им има? – попита бащата.

– Мама прави сандвичите във форма на мечета и зайчета, – поясни Здравко.

Гроздан опита да оформи сандвичите по желания образ, но не се получи. Те се начупиха на произволни парчета и според децата:

– Сега изобщо не стават за ядене.

Отчаян бащата им поднесе грозде, но разряза чепката на половина по дължина.

– И как мислиш, че ще го ядем това? – попита възмутен Здравко.

– Не можа ли да ни го разкъсаш на по-дребно?! – добави Кирил.

– От къде да знам за тези ваши капризи? – вдигна ръце Гроздан. – Защо храната трябва да има специфична форма? Нали вкусът е същия?

Двете момчета обърнаха гръб към масата.

– Недей те да капризничите, просто яжте каквото ви е сложено! – извика Гроздан.

Но това не помогна.

– По-добре да умрем от глад, вместо да ядем това … – Кирил изгледа с отвращение жалките остатъци на масата.

Двамата братя се изправиха и тръгнаха към стаята си.

Малката Люси бе много любопитна. Нейните „защо“ нямат край.

Днес дълго бе мълчала и това доста озадачи майка ѝ, но не бе за дълго.

– Защо светът е цветен? – попита малкото момиченце.

А, ето какво бе вълнувало малкото създание!

– В действителност няма цвят като такъв, има дължини на вълните, които мозъкът обработва. Цветът вече е създаден в мозъка, той е илюзия, – опита се компетентно да обясни бащата ѝ.

– Защо са необходими цветовете? Защо светът е нарисуван по този начин? Защо кръвта е червена, а не зелена…. – нестихващите „защо“ пак започнаха.

Баща на Люси се почеса по главата и поясни малко мъгляво:

– Това са просто настройките за обработка на дължината на вълната….

Детето отвори уста неразбиращо и преди да се появи следващия въпрос, бащата продължи:

– Параметърът се променя, както в редактор на снимки и цветовете на света се изместват … Може да се предположи, че първоначално е имало различни опции за оцветяване на света и цветовете са скочили произволно, всеки по свой начин. Изглежда за избора им и ние имаме вина….

– Какво е цвят? – Люси продължаваше да пита, тя нищо не бе разбрала от обясненията на баща си.

Този път баща ѝ се затрудни сериозно, но той продължи смело напред:

– Ако бе имал някакъв цвят, за да ми подскаже, че съм сменил променлива в компютъра, тогава щеше да ми е по-лесно.

Изведнъж го осени прозрение и той продължи:

– Цветът е свойството, което определя версията на обекта. Например да вземем една череша. Ако я видим в черно – бяло, няма да можем да определим кога са узрели плодовете ѝ. Само чрез боцкане, скубане, дъвчене, плюене… Цветът ни дава информация за промените в съзряването. Плодът преминава от зелено към червено.

Това бе много дълго и трудно смилаемо за Люси, но тя някак по свой начин си обясни нещата. Усмихна се и изказа своите заключения:

– Като при светофара. Ако човек не познава цветовете му, ще се удари лошо и може да умре.

– Да,…. И така може да се каже, – смънка бащата. – Предполагам, че цветовете са се появили, за да се разграничи степента на промяна на обекта, неговата зрялост.

В Люси напираха още въпроси: „Защо снегът е бял? Слънцето наистина ли е жълто?…“

Но като видя уморената физиономия на баща си, се отказа.

За днес стигаше. Утре може пак да попита.

Бе страшна жега . Едва се дишаше. Но на Данчо не му бе до това. Той бе леко разочарован от себе си. Бе изпаднал в трудно положение, а му се искаше да постъпи правилно.

Жельо видя омърлушената физиономия на Данчо и го приближи.

– Жегата ли те мори?

– Не, – неохотно отвърна Данчо.

Жельо го погледна настойчиво. Данчо нямаше начин да се измъкне, добре познаваше приятеля си, за това му разказа всичко. Изля цялата си болка и мъка.

– Преди да се предадеш, знай, че ти си много по-значим, отколкото си мислиш.

Данчо тъжно се усмихна.

– Представи си, че държиш банкнота от сто лева….., – каза Жельо.

– И какво общо има това с моя случай, – прекъсна го нервно Данчо.

Жельо продължи без да се обижда, че приятелят му се е разбързал:

– Министерството на финансите е постановило, че нейната стойност сто лева.

– И? – Данчо нетърпеливо повиши глас.

– С нея ти купуваш продукти. Тази банкнота попада в ръцете на човек, който я използва за подкуп в престъпна сделка. След това тя попада в джоба на наркотрафикант, а после при проститутка. Най-накрая тази банкнота попада отново при теб. Нейната стойност, независимо през какви ръце е минала, си остава сто лева.

– Е? – раздразнението на Данчо нарастваше.

– Колкото и силна болка да преживяваш или загуба, ти оставаш такъв, какъвто те е сътворил Бог.

– Дори и да падна?

– Тогава ще потърсиш Божията помощ и ще продължиш напред. Разбери, ти ще се справиш много по добре със ситуацията, когато си със Господа.

Гошо беше увесил нос. Сякаш искаше да се скрие, така че никой да не може да го намери.

Майка му видя киселата му физиономия и го попита:

– Гоше, какво не е наред?

– Нищо, – смънка момчето и повдигна рамене.

– Днес учителката каза, че сте разучавали интересна песен, – опита се да го разведри майка му.

– Хубава, – сбърчи нос Гошо, – ….трудна песен.

– И какво ѝ е трудното? – изненада се майката.

– Нищо не ѝ се разбира, – добави унило Гошо.

– Как нищо?…. Я ми изпей малко от нея.

Гошо вдигна безпомощно рамене и без желание запя:

– Над мълчаните полета

пеят весели звънчета

писнала шейна премина

балата мартина.

– Казва се смълчани полета, – поправи го майка му.

– Какво е това смълчани? – попита Гошо.

– Място, където се мълчи, пази се тишина, – поясни майката.

– Тогава защо са смълчани?

– Защото са изпълнени с мълчание.

– А как пеят звънчетата? – отново попита Гошо. – Нали викат само зън – зън.

– Птичата песен звучи, чик чирик, пиу….., но я възприемаме като мелодия.

– А на шейната защо е писнала, да не се е ударила някъде?

Тук майката не се сдържа и се засмя:

– Шейната не е писнала, а е писана. Това означава, че е изписана, изрисувана с четка. Такава е шейната на добрия старец, който носи подаръци на децата.

– И защо тя ще минава през леля Мартина, тя наистина е бяла, но …? – ококори очи Гошо.

– В песента се пее за пъртина, а не за леля ти Мартина.

– Какво е това пъртина?

– Това е утъпкана пътека, която се прави, за да се минаване през дълбокия сняг. Тя идва от старобългарските думи пьрати, перѫ, и в множествено число перѫтъ, което се е разбирало като „движа се“.

Гошо зяпна учудено майка си и се почеса зад тила.

– Тази песен наистина е била много трудна за теб, Гоше.

И майката погали сина си по главата.

–