Имайки предвид събитията в Близкия изток през древността, за да схванем съвременната му политическа география, се налага да се върнем назад до XIII век. Това е времето, когато Византийската империя залязва и контролът на земите, граничещи с Черно море и Източното Средиземноморие, постепенно преминава в ръцете на османските турци.

През 1453г. турците вече са завладели Константинопол, а към XVI век управляват по-голямата част от територията, принадлежаща на Александър Велики.

По-голямата част от Северна Африка, Гърция, Балканския полуостров, както и района по източното крайбрежие на Средиземно море се намира под османско владичество от времето на Колумб та чак до XX век.

Но всичко това приключва, когато турците, съюзили се с Германия, са сразени през Първата световна война. И както след всяка война победителите си разделят плячката, която включва обширната османска провинция, известна като Сирия.

Едно тайно военовременно споразумение между британците и французите, така наречения договор „Сайк-Пико“, поделя тази територия между двете съюзнически държави по линията между планината Хермон и западното крайбрежие. Районът на север от тази линия влиза в зоната на влияние на французите, а районът на юг от нея попада под контрола на британците. По-нататъшната подялба полага основите не само на съвременна Сирия, но и на Ливан, Йордания и Израел.

Когато французите най-сетне получават официален контрол над въпросните територии, превръщат населения предимно с християни маронити район на Сирия в отделна държава, като я кръщават на най-важният ѝ топографски обект, връх Ливан. То този момент Ливан няма самостоятелна политическа идентичност. Главният обединяващ фактор при създаването му е афинитетът на нейния народ към Франция.

На същия случаен принцип става разделението на британската територия на юг от линията Хермон. През Първата световна война Великобритания се радва на подкрепата на мюсюлманския клан Хеджас. В замяна на тази помощ те поличават обещание, че ще станат официални владетели на Арабия. Но Лондон дава обещания и на други племена.

При стълкновение избухнало малко след Първата световна война саудитите побеждават клана Хеджас, поради което британците дават Арабия на тях, оттук и Саудитска Арабия. като утешение падналите получават Ирак, където управляват до 1958г., когато са свалени след военен преврат.

Останалите в арабия от клана Хеджас се преместват в района на север от източния бряг на река Йордан. Обединени около град Аман образуват Транс-Йордания. След оттеглянето на британците през 1948г. се превръща в съвременна Йордания – държава, която подобно на Ливан и Саудитска Арабия никога преди това не е съществувала. На запад от река Йордан в област известна под името Филистина, което идва от името на филистимците се появява нова държава. Британците прекарвайки името Филистина през старогръцкия език получават ново име Палестина, което получава този нов район.

Никоя от тези новосформирани държави не е била нация в обичайния смисъл на понятието за обща история или идентичност. Ливан, Йордания и Палестина са измислица на французите и британците, създадени за тяхно политическо удобство. Тяхната история започва от мистър Сайкс и мосю Пико, както и някои тъмни сделки с Арабия.

Това не означава, че населението на тези държави няма историческа връзка със земята, която обитават. Ако не е родна земя, територията им е най-малко техен дом.

Витамин А е главен фактор, който ни прави способни да възприемаме светлината. Изследователи откриха втори важен „играч“ във възприемането на светлината: витамин В2.

Проучването върху плодови мушици, проведено от Тод Холмс от Университета в Калифорния, откри нов невронен път, активиран от криптохром. Става дума за фоторецептор за синя светлина, който използва продукти на В2 за бързо откриване на светлината. Досега за криптохрома се знаеше, че участва в невронните сигнали при бавните процеси, какъвто е ходенето.

Откритието разкрива нови възможности за манипулация на сензора за синя светлина, както и нови възможности пред оптогенетиката, която комбинира техники от оптиката и генетиката за изучаване на невралните вериги с висока честота. Това познание е необходимо за разбирането на мозъчните процеси.

Може ли атомен обект да бъде безопасен? Освен човешкия фактор, както се убедихме след аварията във Фукушима, е налице непредсказуемата природа.

И все пак в света съществува атомен обект, който не представлява никаква заплаха. Недовършената АЕЦ в Калкар, Германия е превърната в огромен парк за развлечения.

Въпреки големите изгоди от атомната енергия, в Германия ядрената програма е премахната още през 1980г. Ярък пример за това е съдбата на АЕЦ в град Калкар, който се намира почти на границата между Германия и Франция. Нейният строеж е започнат през 1972г. и веднага е срещнал съпротива, изразена в митинги и демонстрации на местните жители. Въпреки всичко строителните работи продължили. Жителите на Калкар били „спасени“, благодарение на аварията в Чернобил. След 1986г. не ставало и дума вече, за строителството на този атомен обект.

Строежа на електростанцията, която била почти готова, бил законсервиран през 1991г. Този обект обрасъл с храсти и се е превърнал в руини, но веднага бил продаден, за много по-малко от вложените средства в строежа, на холандски инвеститор, който го превърнал в Луна парк.

В сегашния парк има 40 различни атракции, огромно увеселителни влакче, виенско колело, въртележки……

Истинския хит на парка е атракциата в колосалната тръба, във форма на пресечен конус, типична за електроцентралите. Тя е красиво оцветена отвътре о отвън и е направена от тип „въртележка“, характерна с издигане все по-нагоре и нагоре. На върха зрителя е зашеметен от откриващия се огромен хоризонт.

Този Луна парк приема ежегодно 600 000 посетители, а в него работят 550 служители.

Превръщането на атомният обект в развлекателен парк, не е аргумент против ядрената енергетика, а доказателство, че човек може отлично да превръща киселите лимони, които му дава съдбата, в сладка и вкусна лимонада.

Първият полет в космоса, какво невероятно постижение на техниката.

По време на спускането на корабът „Возток“ са станали няколко непредвидени ситуации, които ако са се били развили неблагоприятно, можели са да доведат до гибелта на космонавта.

Главната част на „Восток“ се е състояла от две части, скрепени с металически ленти и пиропатрони за разделянето й. Главният отсек, в който се намирал космонавта и отсека с апаратурата са били свързани помежду си с електрически кабели и връзки.

След старта, когато е започнал работа двигателят е трябвало да се отдели автоматически инструменталният отсек, но това в очакваното време не е станало. Освен това, корабът започнал да се върти около оста си. Спирачната система трябвало да се справи с много по-голяма маса, отколкото било проектирано и скоростта при влизане в атмосферата била много по-голяма от предвидената.

Но именно този фактор ускорил разделянето на двете части при влизане в атмосферата. Съединяващите ги кабели изгорели и те се разделили. Заплахата от катастрофа преминала. Работният отсек се устремил към земята и изгорял, а капсулата с космонавта продължила планираното движение около Земята. Настъпила фазата на аеродинамично натоварване.

Според съобщението на ТАСС кацането на първият космонавт е станало в капсулата на кораба. Това наистина е станало, но в следващите полети.

На височина от седем километра е станало катапултирането на капсулата. След това частта от ракетата и космонавта завършили полета с парашути независимо един от друг.

Гагарин видял под краката си познатите очертания на Волга и двата  града Саратов и Енгелс. Самостоятелното спускане станало на километър от левия бряг на реката и Гагарин е смятал да се приводни, но вятъра го отнесал към заволожската степ, където и станало окончателното приземяване..