Трагедията се е случила в американския щат Кънектикът.
Учител застрелял крадец с маска, който се опитвал да се промъкне в къщата на сестра му.
Оказало се, че това бил 15-годишният му приемен син.
През нощта жената забелязала, че някой искал да проникне при нея. Той бил с черни дрехи и маска на лицето. Тя веднага извикала брат си на помощ.
Когато мъжът видял в ръката на грабителя блестящ предмет, приличащ на нож, моментално стрелял.
Пристигналите на мястото полицаи, заварили учителя да седи на тревата до тялото на простреляния крадец. Когато свалили маската на грабителя, учителят разбрал, че това е неговия син.

Веднъж един ученик попитал учителя си:
– Защо тези, които са най-близко до Бога, верни са му и Той знае, че Го обичат, понякога изпитват мъка и усещане, че са изоставени?
– Помниш ли как твоя баща те учеше да ходиш? Беше протегнал своите любящи ръце към теб, за да не паднеш и ти тръгна усещайки подкрепата на силните бащини ръце. Но когато ти дойде близо до него, баща ти веднага отдръпна и свали ръцете си и това става няколко пъти. Това е единствения начин детето да се научи да ходи.

В Япония, в едно селце близо до столицата живеел един мъдър учител.
Веднъж, когато преподавал на учениците си, при него дошъл един млад боец. Той бил известен със своята грубост и жестокост.
Негова любима техника била да провокира противника си, да го накара да излезе извън себе си. Така играча срещу него заслепен от ярост започвал да прави грешка след грешка и загубвал битката.
Младият боец започнал да оскърбява стареца. Хвърлял камъни срещу него. Плюел го и го ругае. Но старецът оставал невъзмутим и си продължавал урока.
В края на деня младият боец раздразнен и уморен се измъкнал и си тръгнал.
Учениците изненадани от това, че учителят им  спокойно е понесъл толкова оскърбления го попитали:
– Защо не го предизвиквахте на бой? Нима се страхувахте от поражението?
Старият учител казал:
– Ако някой дойде с подарък при вас и вие не го приемете, на кого ще принадлежи този подарък?
– На неговият бивш собственик, – отговорил един от учениците.
– Същото важи за завистта, омразата и насилието. Докато не ги приемете, те принадлежат на лицето, което ги е донесло.

Живях дълго време в градче, което се намира далеч от моретата на света. Ръководех тамошната банка. Всяка вечер се срещах с играчи в едно кафене. Един от постоянните играчи се казваше Петров. Той имаше един умен малък син, с когото много се гордееше.
Един ден детето започна да рисува морето. Учуденият учител попитал малкия:
– Ходил ли си някога на море?
– Не, –  отвърнало детето.
– А твоите родители?
– Не, господин учителю, моите родители никога не са били на море.
– Да не би баба ти да ти е разказвала за него?
Момчето поклатило категорично глава.
– Баба не знае нищо за морето.
– А ти сигурно си го виждал в някоя книга?
– Не, господин учителю, вкъщи имаме само Библията.
– Защо тогава рисуваш морето?
– Защото го обичам.
Учителят се предал. През следващите седмици каквато и задача да възлагал на учениците си, малкият рисувал все морето. Учителят заръчал на класа всеки да направи картина на най-хубавото си преживяване през ваканцията и малкият нарисувал един рошльо на някакъв безбрежен жълт плаж, а зад него в наситено синьо едно могъщо море. „Ще му мине“, – помислил си учителят. Но се заблуждавал. Момчето продължавало да рисува морето, неотстъпно и непоколебимо.
Успехът му в училище се развалил. Започнало да рисува морето и през другите часове. Изпълвало полетата в тетрадката по математика с вълни. Те преливали от страница в страница, независимо дали трябвало да дели, или изважда, независимо дали решението на задачата било вярно или грешно. Изразходвало толкова много синя боя, че единствената книжарница в градчето трябвало да поръчва от складовете двойно количество сини моливи и сини водни боички.
Извикали бащата в училището. След настойчив разговор с класния ръководител и директора той се върнал вкъщи бесен, твърдо решен да сложи край на това безобразие. Забранил на момчето да рисува със синьо, а на жена си най-строго заповядал да не купува повече от този цвят. Но и това не помогнало.
Учителят казал на учениците да нарисуват Балкана. Малкият  нарисувал морето в червено. Учителят се отчаял. Колкото повече разубеждавал момчето, толкова повече то мислело само за морето. В края на учебната година малкият вече бил нарисувал морето във всички цветове и останал да повтаря.
Една вечер Петров, потиснат, се промъкна след нас в кафенето и се сви в един ъгъл. След няколко игри ни попита за съвет. Очаквахме този въпрос, тъй като предишните вечери беше играл като начинаещ. Мислихме, мислихме,….. В продължение на часове се чуваха само заровете.
И изведнъж някой каза:
–  Да му покажем морето!
И така тръгнахме към морето с всички деца от класа на малкия.

Отново съседната гора била унищожена от пожар. Един учител събрал учениците си и им казал:
– Ние отново трябва да засадим тази гора. Ще садим кедри.
– Кедри ли? – попитал озадачен един от учениците. – Но за да пораснат са им необходими две хиляди години!
– В такъв случай не трябва да губим нито минута. Трябва да започнем веднага.